За тънката граница между свободното слово и словото на омразата 

“Ако ни отнемат свободата на словото,

неми и мълчаливи, ние ще може да бъдем

водени като овце на заколение”.

Джордж Вашингтон

Свободата на изразяване е основна свобода, на която е отделено внимание в Хартата за основните права, според която: „Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и да разпространява информация и идеи без намеса на публичните власти и независимо от границите” (Харта на основните права на Европейския съюз, чл. 11, ал.1.).

Но всеки трябва да е наясно, че свободата на изразяване в никакъв случай не е абсолютна. Никоя свобода, включително свободата на словото, не може да бъде реализирана за сметка на чувствата, достойнството и различните права на други хора.

Свободата на словото е гарантирана за държавите в Европейския съюз чрез Европейската конвенция за правата на човека, според която: “Всеки има право на свобода на изразяването на мнения. Това право включва свободата да отстоява своето мнение, да получава и разпространява информация и идеи без намеса на държавните власти и независимо от границите…” (Европейска конвенция за правата на човека, чл. 10, ап.1.)  И в същото време свободата на изразяване и словото е ограничена отново от същата тази Конвенция: „Ползването на тези свободи, доколкото е съпроводено и със задължения и отговорности, може да бъде обусловено от процедури, условия, ограничения или санкции, които са предвидени от закона и са необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност, териториалната цялост, за предотвратяване на безредици или на престъпления, за защитата на здравето и морала, както и на репутацията или на правата на другите, за предотвратяване на изтичането на секретна информация или за поддържане на авторитета и безпристрастността на правосъдието”.

Следвайки структурата на Европейската конвенция за правата на човека, българската правна рамка по същия начин гарантира свободата на словото (чл. 39, ал.1) и все пак определя границите й (чл. 39, ал.2).

Имайки предвид цитираните по-горе важни документи, дефиниращи основните човешки свободи, е много важно да отбележим, че ограничаването на свободата на словото не е цензура. Цензурата в България е забранена, така че е безпочвено да определяме ограничаването свободата на изразяване като цензура, особено в случаите, когато при реализирането на първата си, човекът нарушава основни човешки права на други хора.

Много деликатно стои въпросът със свободата на изразяване и свободата на словото в медиите, особено когато става дума за отразяване на „различните”. Медиите често забравят, че словото на омразата не е и не може да бъде част от свободното слово. Във връзка с това в „Свободата на изразяване и журналистическата етика” покойната вече Весела Табакова казва: „В отразяването на „различността” в обществото медиите и журналистиката поемат голямата отговорност да реализират, от една страна, правото на гражданина да бъде информиран и да отстояват свободата на словото, а от друга страна – да не допускат дискриминационно поведение спрямо отделни индивиди или групи в обществото.” 

Снимка: PBS News Hour/ Eric Tucker - AP

Факт е, че медиите все по-активно започват да употребяват свободата си неправомерно, ставайки „производител” на „нов(инарски) расизъм”. Терминът, въведен от холандския изследовател Тойн ван Дайк, „се появява в основата на медийния анализ и се отнася преди всичко до медийното поведение, в което етническите, религиозните, културните различия на индивидуално равнище се „осъществяват” и се превръщат дори в социална характеристика на цели групи”. Освен новинарския расизъм, рожба на злоупотребата със свободата на словото е и расизмът, „произведен” от различни политически лидери. Все по-често ставаме свидетели на това как вследствие от свободата на изразяване се появява слово на омразата. Защото словото на омразата започва там, където свършва границата на свободата на словото.

Да живееш, отстоявайки правата си на свободно изразяване и слово в границите на толерантността, без да нарушаваш достойнството или други основни прави на хора е нещо, на което хората, в по-голямата си част, все още не сме се научили, за съжаление. Проявяваме търпимост, но не и толерантност към различните.

Но все пак съм оптимист – мисля си, че ако медиите овладеят баланса – да реализират правото си на изразяване, недопускайки дискриминационно поведение спрямо различните – било то по пол, етнос, религия или други различия, това със сигурност ще „превъзпита” и цялото общество в културата на толерантност.

Ще завърша, цитирайки отново Уил Роджърс, който е казал: „Никога няма да имаме истинска цивилизация, докато не се научим да признаваме правата на другите.”

Дано, с позволението на Аллах, да доживеем времето на тази „истинска цивилизация”.

Автор: Л. Чаушева