Доц. Михаил Иванов: Българската държава трябва да се отнася с грижа към мюсюлманското население

Михаил Иванов е доцент по теоретична и математическа физика. От 1989 до 1991 година е инициатор, говорител и секретар на Комитета за национално помирение. В продължение на 7 години (1990-1997) е съветник на президента д-р Жельо Желев по национално-етническите въпроси и вероизповеданията. Бил е секретар на Националния съвет по етническите и демографските въпроси към Министерски съвет. Автор е на множество публикации, посветени на отношенията между етносите и защитата правата на малцинствата. Към момента преподава „Етническа политика” и „Права на човека” в Нов български университет (НБУ).

Доц. Михаил Иванов е част от екипа от преподаватели на НБУ, които съвместно с агенция „Алфа Рисърч” и с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер” проведоха представително изследване „Нагласите на мюсюлманите в България – 2016”, чиито резултати представиха официално наскоро.

Доц. Иванов, бихте ли споделили как дойде идеята да проведете проучването за нагласите сред мюсюлманите в България и с какви мотиви започнахте това изследване?

- Необходимо е периодично да се правят изследвания на нагласите на големите религиозни общности у нас, да се наблюдава състоянието на отношенията, както на междуличностно, така и на междуобщностно ниво. Това ще ни помогне да се познаваме по-добре, което от своя страна ще допринесе за по-доброто съжителство на религиозните общности. Водени от тези идеи през 2011 година екип на Нов български университет и социологическата агенция „Алфа рисърч“ проведохме изследване „Нагласи на мюсюлманите в България“. Тогава бяхме проф. Евгения Иванова – ръководител, доц. Антоний Гълъбов, доц. Боряна Димитрова, проф. Илона Томова, доц. Соня Хинкова и аз. Пет години по-късно решихме да повторим изследването. Този път в екипа бяхме проф. Евгения Иванова, доц. Боряна Димитрова, доц. Соня Хинкова и аз.

Надяваме се, че нашето изследване ще бъде полезно, както на мюсюлманското вероизповедание, така и на държавните органи при провеждането на политика на сътрудничество и диалог между тях. И разбира се, на специалистите.

Използвам случая да благодаря на фондация „Конрад Аденауер“ и лично на нейния представител в България г-н Томес Гайслер, който прие нашите аргументи и финансира изследването.

Факт е новата терминология, която въвеждате в изследването си. Как се възприемат термините като „българоезични мюсюлмани” или „мюсюлмани в гетата” от медиите, обществеността и от самите подгрупи на мюсюлманската общност, които те обозначават?

- Един от първите уроци, които научих преди повече от 25 години, когато се ангажирах с проблемите на междуетническите и междурелигиозните отношения, беше, че тези наши съграждани, които едни наричат помаци, други българомохамедани, трети българи мюсюлмани не са хомогенна общност. Някои от тях се самоопределят като помаци и не им е приятно да ги наричат българомохамедани, други пък се самоопределят като българи и се обиждат, когато ги наричат помаци, трети казват, че са турци и т. н. Какво обаче ги обединява? Те са мюсюлмани по произход, т.е. принадлежат на мюсюлманската религиозна традиция. Те говорят български.

Някои от тях не са съгласни, че говорят български и казват, че говорят помашки. Ако се направи обаче по-точен анализ ще видим, че те говорят на диалекти (говори), които принадлежат на българската група говори или по-точно на рупската подгрупа – това са разложки, неврокопски, бабяшки, чепински, смоленски, чечки говори и т.н. На същите диалекти говори и местното християнско население. Така например в Сатовча живеят поне от 19 век заедно християни и мюсюлмани – и едните, и другите говорят чечки говор. Мюсюлманите в Якоруда говорят разложки говор, както християните в Разлог и Банско.

По този повод не мога да не кажа, че се отнасям с голяма симпатия към делото на онези ентусиасти, които събират фолклор, съхранил специфични старинни форми на диалектите, на които говорят помаците и които покоряват със своята звучност и красота. Така те съхраняват едно голямо богатство.

Но да се върна към Вашия въпрос. Преди години не е било така. В началото на 20 век от проведените тогава на много високо професионално ниво преброявания, знаем, че групата на говорещите български език мюсюлмани е съвпадала с групата на помаците. Тогава (от 1900 г. до 1920 г.) в официалните публикации на преброяванията помаците са били записвани на отделен ред като подгрупа на българите. Впоследствие обаче картината започва да се изкривява, помаците постепенно изчезват от статистиката, започват да ги наричат българомохамедани (или българи мохамедани), докато накрая те окончателно биват скрити от българската етнодемография. В унисон с асимилаторската политика, провеждана през трийсетте и първата половина на четирийсетте години и после от комунистическия режим те са били преброявани, но без това официално да се публикува. Тази порочна практика продължи и след 1989 година. Все пак от преброяването през 1992 година ние научихме макар и неофициално, че говорещите български език мюсюлмани са се разгърнали в едно етническо ветрило в три почти равни помежду си части – самоопределящи се като българи, като турци и като помаци (или българомохамедани).

Тези данни българската статистика официално не е публикувала досега и можете да ги намерите само в специализирани научни публикации.  

Какво е сега положението. В резултат от манипулациите с идентичността на тези хора те продължават да се самоопределят по най-различни начини – като помаци, като турци, като българи, а напоследък някои от тях започнаха да се самоопределят етнически като мюсюлмани. Не са малко и тези, които махват с ръка и отказват да отговарят какви са.

Поради това за да можем да разглеждаме групата цялостно, ние използваме в нашето изследване терминът „българоезични мюсюлмани“. Мога да кажа, че този термин отдавна е навлязъл в специализираната литература, особено от чужди автори. Това не значи, че трябва да отхвърляме самоопределението на хората и да не приемаме за помак този, който каже, че е помак, че е българин, който каже, че е българин, и че е турчин, който каже, че е такъв. Нашите наблюдения при разговори с тях са, че все повече има връщане към етнонима „помак“ и намаляват тези от българоезичните мюсюлмани, които декларират, че са турци.

Що се отнася до „мюсюлманите в гетата“, това не е термин. Основавайки се на дългогодишния си практически опит в областта на етническите проблеми, аз твърдя, че в България има гета и че това са гета на мизерията, макар че в тези градски територии има и участъци, където живеят по-заможни хора. Смятам, че съществуването на тези гета е приоритетен проблем на българската държава и ние трябва не да го премълчаваме, а да си го кажем и да започнем сериозно да търсим решения.

Обикновено тези гета са наричани от околното население цигански махали или цигански квартали, а хората, които живеят там –  цигани или роми. Да, но голяма част от мюсюлманите, които живеят в така наречените „цигански махали“, не искат да бъдат наричани така. В махалите на Пловдив, Пазарджик, Хасково, Асеновград и Казанлък 57% от мюсюлманите се самоопределиха етнически като „турци“, 24% етнически като „мюсюлмани“ и само 19% като „роми“. А на въпроса за майчиния език 98% от тях отговориха, че това е турският и само 2% ромският.  Затова ние ги разглеждаме като част от турскоезичните мюсюлмани.

Отделихме в своите разглеждания тази подгрупа заради нейните социални характеристики. И се оказахме прави. 74% процента от живеещите в гетата мюсюлмани декларираха доходи под 100 лева на член от домакинството. Под 100 лева. Между тях не се намери нито един висшист, а 40% имат образование по-ниско от основното. Да се надяваме, че ще дойде време, когато у нас няма да има гета и няма да се налага да говорим за мюсюлмани в гетата.

Големият въпрос е не как ще се възприеме фактът, че ние говорим за българоезични мюсюлмани и за мюсюлмани в гетата. Факт е, че у нас има българоезични мюсюлмани и има мюсюлмани, които живеят в гета. Големите въпроси са как да стане така, че първо - да няма гета, и второ –  българоезичните мюсюлмани да могат свободно и без да се притесняват от външен натиск да изразяват своята етническа идентичност.

Отделям толкова голямо внимание на тези въпроси, защото знам, че те са дискусионни както сред мюсюлманите, така и в цялото общество.

Всъщност подгрупата на мюсюлманите в гетата не е била включена в първото изследване през 2011 година. Какви бяха аргументите ви да добавите този нов елемент в изследването през 2016 година?

-  През 2011 г. възможностите ни бяха по-ограничени и ние макар и да обсъждахме това, решихме, че няма да е по силите ни да влезем в гетата. Сега просто изправихме този пропуск и изследването обхвана в пълнота всички мюсюлмани.

Кои са най-съществените промени в нагласите на мюсюлманите за петте години между двете проведени изследвания?

-  Няма съществени промени. Картината не е съществено по-различна от преди пет години. Ето няколко акцента, които смятам за особено важни:

Отношенията към християните се запазват устойчиво добри, както на междуличностно, така и на междугрупово ниво.  Мисля, че е достатъчно да кажа, че 74% от анкетираните отговарят, че имат приятели християни. Запазва се високото равнище на религиозен плурализъм.

Мюсюлманите в България продължават да бъдат за светско устройство на държавата. Огромното мнозинство от тях отхвърля категорично тероризма и терористичните организации като Ал Кайда и ДАЕШ. Делът на тези, които смятат, че тероризмът трябва да бъде безусловно осъден, се е увеличил за пет години с осем пункта и сега е 89%. Няма тенденции на ислямистка радикализация сред мюсюлманската общност у нас.

Продължава да буди голяма загриженост социалното положение на мюсюлманите. Техният статус е значително по-нисък от средния статус на цялото население в страната.  Ниските доходи са характерни за мнозинството от тях – много под линията на бедност. Само 7% от анкетираните отговориха, че имат висше образование, докато общо за страната висшистите са 22%. Изводът, който правя, е, че мюсюлманите в България продължават да бъдат, взети в средно, група в неравностойно социално положение.

Не виждайки перспектива в населеното място, където живеят, младите все повече се ориентират към миграция. Вече 8.5% от мюсюлманите у нас имат деца, които живеят заедно със семействата си в чужбина. Имат близки родственици в Турция 20% от анкетираните, а в Германия – 10%.  

Бяхме впечатлени от широкото разпространение на благотворителността сред мюсюлманите, въпреки крайно ниските доходи. Дават дарения на нуждаещите се (садака) 60 % от анкетираните, като 13% правят това често.

„Искам да се надявам, че политиците ще се запознаят с нашите резултати и ще ги вземат предвид.”

Това са Ваши думи покрай представянето на изследването. В какво се изразява надеждата Ви и защо смятате, че е важно да се провеждат подобен тип изследвания?

- Българската държава трябва да се отнася с грижа към мюсюлманското население. Затова политиците и администраторите трябва да го познават добре. Така те ще бъдат подготвени да провеждат политика на диалог и сътрудничество с мюсюлманската общност. Убеден съм, че изследвания като нашето и като изследването, проведено под ръководството на доц. Ибрахим Ялъмов през 2015 година, са необходими инструменти за реализиране на тези цели.

Планирате ли да продължите това изследване или да проведете други проучвания сред мюсюлманите в България?

-  Много важно е да се проведе и изследване „Нагласи на християните в България“. Такива изследвания трябва да се провеждат периодично у нас и това трябва да бъде грижа на държавата. 

Въпросите зададе Л. Чаушева