От религиозна гледна точка понятието вакъф може да се обобщи с думите: да бъдеш милостив към създанията заради Създателя. Това е институционализираният вид на милостта и обичта. Да дариш нещо на дадена институция, която работи за благото и нуждите на хората в съответствие с принципите на Аллах. В тази връзка Аллах на няколко места в Корана заповядва да се раздава от това, което Той е дал на хората за препитание. Именно затова благотворителни хора, които са спечелили по честен начин някакво имущество, го раздават като благодарност към Аллах и за спечелването на Неговото задоволството. Това са хората, „които вярват в неведомото и кланят намаза, и раздават от онова, което Сме им дали за препитание“(ел-Бакара, 2: 3). Раздаващите не само печелят задоволството на Аллах, но като поощрение Прещедрия Създател ги дарява с неколкократно повече имущество и с вечен рай. Това са „хората, които раздават своите имоти по пътя на Аллах. Те приличат на зърно, родило седем класа, а във всеки клас – по сто зърна. Аллах умножава комуто пожелае. Аллах е всеобхватен, всезнаещ“(ел-Бакара, 2: 261). За да се спечели задоволството на Аллах и да се умножи имуществото, трябва да се раздава от онова, което обичаме, за да можем да бъдем милостиви и чувствителни. „Не ще се сдобиете с праведността, додето не раздадете от онова, което обичате. А каквото и да раздадете, Аллах го знае“(Ал-и Имран, 3: 92). Затова трябва да се раздава, когато все още имаме възможност и сила за това. Не бива да чакаме времето, когато това имущество няма да ни е нужно и полезно. В исляма вакъфите започват да се учредяват и да действат още по времето на Расулюллах (с.а.с.). Нашият Пейгамбер е завещал цялото си богатство за вакъф и не е оставил нищо на наследниците си. Във вид на организирана институция или организация за взаимодействие и взаимопомощ вакъфът води началото си от примера на Хазрети Омер (р.а.). След битката при Хайбер той завещава това, което е получил като ганимет (военна плячка), да бъде използвано за подпомагане на бедните, робите, гостите, пътниците и борещите се по пътя на Аллах, с условие завещаното да не се продава, подарява или унаследява. С течение на времето институцията вакъф се развива. В нашето съвремие, за да стане нещо вакъф, трябва да бъде учреден нов вакъф или да бъде предоставено на някоя институция, с условието да не се продава или дарява и да бъде използвано по предназначение. В тази връзка трябва да бъдат спазвани строго условията и заръките на дарителя. Хората, които раздават от имуществото си и даряват за вакъф, печелят много. Те печелят както в земния си живот, така и за отвъдния живот, където, иншаллах, ще бъдат удостоени с дженнета. Това е вид инвестиция както за настоящия живот, така и за този, който несъмнено ще последва в отвъдното. Защото Аллах в Корана повелява: „Праведността не е да обръщате лице на изток или на запад, праведността е у онзи, който вярва в Аллах и в сетния ден, и в ангелите, и в писанието, и в пророците, и раздава от своя имот, въпреки любовта си към него, на роднините и сираците, и на нуждаещите се, и на пътника в неволя, и на просяците, и за освобождаване на робите, и кланя молитвата намаз, и дава милостинята зекят; и у изпълняващите своя обет, когато са обещали, и у търпеливите в злочестие и беда, и във вихъра на битката. Те са искрените и те са богобоязливите“(ел-Бакара, 2: 177). Истински вярващите живеят земния си живот, като че ли никога няма да умрат, и се готвят за отвъдния, като че ли още утре ще умрат. Знае се, че всяко живо създание ще вкуси смъртта. Все някога ще настъпи мигът, в който ще се разделим с живота и имуществото си. Затова истински вярващите знаят и вярват, че след смъртта всички земни дела се прекратяват и нищо не е в състояние да помогне, с изключение на три неща: садака-и джарийе, т.е. онова, което е направено и оставено така, че да се възползват хората и след смъртта му, например построяване на мост, чешма и др. Второто е да се остави наука, която ще е полезна за хората, написана книга например. И третото е потомството, което ще бъде полезно за себе си и обществото си и ще се моли за своите родители или, както се нарича, „хайрлия евляд“. Ако един мюсюлманин посади едно дърво и това дърво даде плодове, и тези плодове ги ядат хората, птиците и др., то тези плодове, докато съществуват, се записват като садака за посадилия дървото. За човека остава това, което е дал от сърце и с което е помогнал на нуждаещ се. Хората, които даряват, изпитват чувство на удовлетворение и полезност за другите. Те не изпадат в стрес и психически разстройства. Те изпълняват една от основните функции на човека, тоест полезността и помощта към другите. Затова мюсюлманите са по-спокойни и смирени, когато дават и помагат на нуждаещите се. Нераздаденото имущество остава на земята, а изяденото и изпитото изчезва с изразходената енергия и остават само спомените от всичко това. Ползата от тях е временна, трайна е ползата от това, което сме дарили.

Автор: д-р Ахмед Лютов

Източник: списание „Мюсюлмани“