„Преди 7 години по това време бях в Сирия. Беше началото на войната. Семействата бяха изгубили домовете си, близките си… Губеха целия си живот.

Бяхме в малко селце. Едва се намираше храна. Разполагахме с яйца, ориз, макарони, малко зеленчуци и рибени консерви. Това беше всичко. Спомням си как изпратих Нур за хляб. И как се върна тя с празни ръце, защото хлебозаводът бил бомбардиран и нямало доставки на хляб онази сутрин. Месото беше лукс. Всяка седмица или през седмица успявахме да намерим пиле или да си вземем пилешки дюнер, ако успеехме да намерим.

Тъй като бях бременна, сутрин ми се гадеше. Не успявах дори да сготвя с продуктите, които имахме в наличност. Затова ядяхме шоколадови барчета за обяд и за вечеря. Тъй като и те трудно се намираха, трябваше да ги пестим. Нямаше електричество и почти никакъв интернет по онова време. Резервоарите за вода се пълнеха веднъж седмично, но дори и веднъж в седмицата не беше гаранция.

Въпреки всичко, поведението, което наблюдавам днес на хората в супермаркетите (в условията на COVID-19), беше нещо невиждано за тогавашните условия в Сирия. Живеейки сред хората там, никога не изпитах нуждата да се презапасявам с хляб, в случай че хлебозаводът бъде отново бомбардиран. Дори обратното – хората си споделяха и малкото, с което разполагаха.

Спомням си една нощ… Бях толкова гладна и мисълта за храна не ме напускаше. По средата на нощта чух почукване на входната врата. Беше местна сестра, сирийка, която ми донесе чиния с ориз с пиле. Въпреки че тя самата имаше седем деца, които да изхранва, а пилето беше лукс… Но хората живееха с „тауаккул“ – доверие и упование в Аллах!

Да, подготвяха се, както и ние. Но това презапасяване и този егоизъм не са част от подготовката. Това е самозабравяне. Забравяне на това Кой е Даващият препитание и Кой е Контролиращият всяка ситуация!

Виждайки празните рафтове в магазините днес, очите ми се пълнят със сълзи… Забележете само колко много паника в една такава ситуация – живеейки в сравнително развити и богати страни по света… Където не се налага да се тревожим за бомбите или за сигурността на децата си. Живеем в държави, които може да осигурят достатъчно за всички ни. И въпреки това сме изпаднали в паника и се презапасяваме…

А как се „запасяваме“ за деня, в който очите и сърцата ни ще се преобърнат от страх и ще ни бъде потърсена равносметка?!

„О, хора, бойте се от вашия Господ и се страхувайте от Деня, в който родител не ще бъде от полза за своята рожба, нито детето ще бъде от полза за своя родител! Обещанието на Аллах е истинно. И никога да не ви подмами земният живот, и никога най-измамният да не ви подмами за Аллах!“

(Свещен Коран, Сура „Лукман“:33)“

***Разказът е споделен в социалните мрежи от Нада Ум Нур.

Превод: Л. Чаушева