„Името“ – есе на поетесата Блага Димитрова

Име собствено, бащино, фамилно.

Тези три имена си длъжен да впишеш във всеки документ за самоличност.

Без тях ти си никой.

Собственото име не ти си избираш, но сам си го създаваш през целия живот – от първите съзнателни стъпки до последните. Градиш го ден по ден, усилие по усилие. Готов си на лишения и страдания, за да го опазиш чисто. Дори по неведоми вътрешни закони неволно заприличваш на името си. Сраснал си се с него, както с кожата си – още от майчиното люлеене в скута, от родителското повикване на прага, от призивите на връстниците под прозореца, от всички любими или враждебни гласове.
По име се обръщат към тебе твоите лични отговорности, а също и гражданският и общочовешкият ти дълг. И ти не можеш да не се откликнеш, ако държиш на името си. При големи изпитания се боиш за името си повече, отколкото за живота си. Склонен си дори на смъртен риск, само и само да не опозориш честното си име. То е твоето лице пред света, твоето достойнство, твоята неповторима личност. То ще остане за близките ти, а може и за твоя народ след смъртта ти. Така ти ще живееш чрез името си. Когато подло направиш компромис, ти лепваш петно върху името си завинаги. Нито времето, нито бягството в пространството, нито забравата – нищо не е в състояние да изтрие това срамно петно, то ще изплува тъкмо в най-уязвимия за тебе момент. Едно-единствено може да го измие: кръвта ти, пролята в защита на някаква нравствена идея или поне жертвоготовност и покаяние не с думи, а с дела.

Бащиното име ти е дадено от родителя, който го е изградил и опазил за тебе през всички коварни клопки на битието. По това име първо те приемат в обществото – дете на еди-кого си. После ти прибавяш към него отпечатъка на собствения си характер, като се стремиш да не го окаляш и принизиш, а с всички сили да го извисиш. С напредване на възрастта все повече оценяваш бащиното си име, то ти става все по-скъпо, все по-твое, разбираш какво му дължиш, гордееш се с него, откривайки в самата му скромност и неизвестност истинските му човешки достойнства, и все повече се чувстваш обвързан със завета му.

Фамилното име те включва в родословната верига, която поради балканската ни историческа съдба най-често е разкъсана, разпиляна през веявиците на вековете и невъзстановима. Но все пак онова, което се предава от дядо ти или от прадядо ти, е достатъчно, за да имаш самочувствие не на безродник, а на потомък на род, устоял срещу превратностите на времето и смогнал да ти дари в наследство едно име, а то никак не е малко. То е всичко.

В него е вложена трайността на краткото твое съществуване. Чрез него ти ставаш жива брънка от миналото към бъдещето. Посегне ли някой на фамилното ти име, ти се превръщаш в изгнанник във времето, дърво без корен. И тъкмо така в тебе се събужда родовото съзнание на принадлежност към една кръвна общност. Колкото и да вярваш, че ти си надживял тези старомодни привързаности, опомнянето иде от острата болка по загубата. Отнемат ли ти бащиното име, в тебе се надига неподозирано чувство на обида и мъст, онова атавистично право на кръвно отмъщение – вендета, съсипало цели семейства в миналото. А изтръгнат ли силом собственото ти име и го подменят с друго, това е непоносимо покушение върху личността ти. Все едно, че плисват в лицето ти сярна киселина, за да заличат и обезобразят индивидуалните ти черти. При такъв терористичен замах достойнството ти на човек е накърнено в самия му извор – в себесъзнанието. Ти биваш лишен от биография. Справедливото ти възмущение и гняв могат да избият в непредвидими посоки за самозащита на гордостта ти, на завоюваното ти място сред малката или по-широка обществена група, на делото и постиженията през целия ти живот.

За какво друго освен за едно име са всички човешки усилия...Такова грубо похищение извърши българската администрация по отношение на нашите съграждани с турско самосъзнание или с мюсюлманско вероизповедание, независимо от потеклото им, което е толкова трудно установимо, колкото и българското – на този кръстопът на народите през столетията, Балканския полуостров. Бръкнато е в святото ждрело на приемственост между поколенията, което ги споява със самочувствие на идентичност в общността.

Узнах следната драма в едно родопско помашко село: Децата получават в училище новите си имена, избрани от младата учителка – Елица, Борко, Сърница, Еленко и прочие. Щом се приберат у дома, настъпва странно прекръщаване. По древен обичай внукът носи името на дядото, за да продължи родовата верижност. Сега на старците бива отнета последната утеха, че внуците им ще ги обезсмъртят чрез името. И сами се назовават с новите имена на внуците, казвайки, че светът за тях се е обърнал наопаки. Ще умрат като баба Елица и дядо Борко, каквито никой не помни, и все едно, че никога не са живели, не са се трудили на тази земя.
Тук няма кръвопролитие, но има нещо не по-малко трагично: изтриване на следите на личността. Още по-нагло е прекръщаването със съвсем различни имена на родители и деца, братя и сестри, при което се пресича родовата пъпна връв и се унищожава наследствената поточност.
Ами чудните родопски песни „Фейминко ле, моме“, „Рафинка“, „Сайфина болна лежи“, пети на чист български език векове наред, и тях ли ще прекръстят със заповед от нечий бюрократски кабинет, подкрепена от танкова обсада? Ние знаем от драматичната ни история, че с ятаган са били наложени тези имена, но изпод ятагана са се промъкнали славянските окончания -ина, -инка, и те достатъчно ясно разкриват родословието.
Днес на прага на XXI век, нима е допустимо да се повтаря средновековната жестокост? (Изпратиха ми от Смолян вестник „Родопски устрем“, в който е публикувана преименувана народна песен от „Рафинка“ на „Росинка“!).

Такова вандалско посегателство не е ограничено само върху мюсюлманското население у нас. То е съставка от общото нарушение на правата на човека. Нима и моето българско име не ми е отнето по подобен брутален начин, като ми е лепнато позорното прозвище родоотстъпник, предател, демагог, подстрекател и какво ли не още. („Литературен фронт“ от 9.11.1989 и на закрити партийни събрания).

Не питат дали това отговаря на истинския ми образ, не ми обясняват кога, как, с какво съм заслужила тази драстична смяна на гражданското име, не ми се разрешава да се защитя срещу клеветата.
Нещо повече, зачерква се всичко, сторено досега през целия ми живот. А известно е, че несправедливостта спрямо един е заплаха за всички. Колко още имена са оплюти, колко имена на творци са погребани в мълчание и непризнание, колко имена на млади дарования са погубени още в самия им зародиш. Колко пъти се сменяха имената на улиците, по които минавам всеки ден. Къде живея аз? Мой ли е градът, или животът ми е подменен? И кой си е присвоил моя живот? Нима името нищо не означава в моята страна? Нима то е на сляпо подчинение и на своеволно разпореждане на властта? Насилствената смяна на името отменя миналото, заличава опита, погазва историята. Дори медицинските документации за боледуванията на хората с мюсюлмански имена са унищожени. Разровени с булдозери са гробища и са изхвърлени надгробни камъни с полумесец. Няма страхопочит даже към паметта на мъртвите. Унищожени са множество съдопроизводствени дела, юридически архиви, граждански регистри в общините, дори училищни дневници и свидетелства с турски имена. А всичко това е социално престъпление с огромни усложнения за в бъдеще. Името изведнъж се обзценява и губи обществените си функции. То е на пълно разположение на анонимната администрация. А щом е позволено да отнемеш неприкосновеното име на човека, тогава няма чест, тогава всичко е позволено.
Дори имена на загинали герои са сменени без боязън от такова кощунство (например посмъртното прекръщаване на Йорданка Николова – в Чанкова, а после обратно – в Николова, според смяната по върховете). Затрити са от народната памет имена на учени, общественици, културни дейци. Колко слава и гордост на родината е ограбена!
А в същото време колко недостойни имена се развяват като знамена на националния дух. Над 200 членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството у нас бяха публично заклеймени на масови, организирани от Отечествения фронт митинги и демонстрации на 31 май, 1 и 2 юни 1989 година в столицата и провинцията, докато защищавахме в Париж на конференция честта на родината.

А знаете ли, млади викачи, вдигащи инструктирани лозунги: „Съд на предателите!“, „Няма място за родоотстъпници в страната!“, че някои от тези побелели хора, обявени за изменници, са основали същия този Отечествен фронт с риск на живота си? Защо бе наречен именно Отечествен в своето чисто начало (далече още от последвалия главоломен спад)? За да обедини всички граждани на Отечеството, независимо от религиозна, народностна, езикова и обичайна принадлежност, стига да не са фашисти, расисти и мракобеси. През военната 1942-43 година и аз бях една от включените в първите нелегални групи на студенти отечественофронтовци. Ние не крещяхме тогава срещу интелигенцията, тихо правехме каквото бе по силите ни, за да изтръгнем родината от фашизма. Страшното е, че сега сме безсилни да сторим каквото и да било. Страшно и срамно! Да стане от пресния си гроб Яни Стоевски, който създаде нашата младежка група от слависти, и да види днешните официозни манифестации на Отечествения фронт, оглавявани от Лазар Стамболиев, напомнящи за съвсем неприсъщи, противни на някогашната му програма шовинистични изстъпления. Ако имах възможност при обявената гласност да се обърна към тези мои съотечественици, които са викали по улиците на София и под моите прозорци: „Съд за предателите“, „Смърт на родоотстъпниците!“, бих им напомнила завета на Васил Левски, че в свободна България всички народности трябва да бъдем равноправни, заедно да живеем, заедно да градим чиста и свята Република, независимо от произход и етническа идентичност, независимо от обичаи и вероизповедание, независимо от звученето на името – стига това име да бъде честно.

Нашите предци след освобождението от османско иго надмогнаха тежките спомени, още пресните кървящи рани, и заживяха в мир и сговор с турското етническо малцинство в една задружна общност, която издържа повече от век... Ако не бе това безразсъдно сменяне на имената на нашите съграждани мюсюлмани, ако не бе им забранено да говорят на своя майчин език и да изпълняват своите верски обичаи, убедена съм, че каквито и провокации да нахлуваха отвън или отвътре, никога нямаше да се нанижат тези безкрайни върволици от бежанци, изоставили домове, свидни гробове на близки, цветущи градини, грижовно отгледан добитък, родна земя в покруса и поели към неизвестността с единственото упование – да си възвърнат погазеното човешко достойнство.
Тези обезлюдени, посърнали тютюневи полета, тези опразнени цехове на заводи, тези пустеещи погледи на хората в очакване да потеглят отвъд границата към несигурност и големи изпитания за семействата им – всичко това е отговор на грозното насилие, извършено върху тях преди пет години.

Защо високопоставени нашенци, които минават за примерни патриоти, не смениха своите турски фамилни имена: Джагаров, Караславов, Абаджиев и пр.? И защо извършваме спрямо другите онова, което не бихме понесли да бъде извършено спрямо самите нас? Съзаклятниците - организатори на цинично наречения „възродителен“ процес не са се допитали до никого: нито до специалистите, историци и социолози, познавачи на душевността на онези, срещу които е насочена насилническата кампания с преименуването, нито до самите тях – хилядите наши съграждани мюсюлмани, подложени на нравствен тормоз и репресии.

Бюрократите не знаят, че според вярванията на мохамеданина, лицето на човека не изразява същността му, то се мени с възрастта. Затова в джамиите няма изображения. Най-трайното въплъщение на личността е името. С него мюсюлманинът се явява пред хората и пред своя бог. Лишиш ли го от рожденото му име, ти му ограбваш съкровеното единение с бога и с хората. А не се ли отнася това за всеки човек, който уважава себе си?

Няма анонимна вина. Трябва да се разкрият и порицаят пред целия народ виновниците, шепа безотговорни функционери. Но бюрократичната машина не би задействала с такава сляпа бруталност, ако всички ние не бяхме мълчали. Имаше отделни смели протести – на Искра Панова, Груди Атанасов и други, но те бяха гласове в пустиня. Върху името на всеки от нас пада лична отговорност за съдбата на нашите онеправдани събратя.

Виновни сме, поименно сме виновни! И сега сме наказани.

Нарушен е ритъмът на трудовата ни страна: пенсионери работят до изнемога по заводи; учители, ученици и студенти непосилно събират плодородието на полето; чиновници се учат да доят в кравефермите и да косят по ливадите. А годината е небивало богата на родитба. Това е само началото. Децата ни утре скъпо и прескъпо ще се разплащат за нашата тежка вина. И може да ни проклинат. Човек се изтръгва из корена си не заради илюзорно богатство, не за екскурзия от туристическо любопитство и авантюризъм, не заради по-голяма печалба, и то под въпрос, не по диктат от чужда агентура от далече или вследствие на заплахи отблизо, а за да защити своето поругано право на майчин език, на вяра, на обичаи и главно на име. Името чрез внушение и самовнушение формира характера и поведението на човека. Неслучайно потомци на възрожденци и загинали борци за свобода носят съдбовното предопределение от името си (Раковски, Каравелови, Петкови и много други). Примерът на предците дава резонансен отпечатък чрез името върху образа на индивида.

Наглото отнемане и заменяне на името е предизвикателство срещу човешкия характер. Може да се очаква екстремен рефлекс за самодоказване. Който извършва такова покушение, не познава природата на човека, и в крайна сметка не е осъзнал собствения си характер или просто е лишен от такъв. Безличие, безхарактерност, безименност – това са опорите на деспотизма. Един бюрократ заяви на пресконференция по телевизията пред цял народ: „Какво значение има някакво си име?“

Ако за вас важи номенклатурното звание, то за достойния човек името е от първостепенно значение. А едно име се гради трудно, дълго, саможертвено.
И никой няма право да го отнема, да го подменя или очерня. Последиците са непредвидими и могат да бъдат катастрофални за името България. (По едно време в нечие помътено съзнание на комунист-интернационалист се бил зародил налудничав замисъл да се смени името на родината!) Това име ние сме длъжни да пазим над всичко, да го издигаме все по-високо пред света и пред самите себе си, защото погубим ли го с недостойни дела, с него ще изчезнат завинаги и нашите имена, и имената на предците и потомците ни.

Блага Димитрова, 4 юли 1989 

Публикуваното по-горе есе е написано от българската поетеса Блага Димитрова на 4 юли 1989 година. Две седмици по-късно текстът е депозиран в редакцията на вестник „Литературен фронт”. След като редакционният съвет на вестника обсъжда предоставе­ното от Блага Димитрова есе, единодушно е решено то да не бъде публикувано. Според оценката, предложеният материал изцяло противоречи на партийната политика по националния въпрос и по същество преследва оклеветяване на българската държава пред светов­ната общественост, а предоставянето му за печат е охарактеризирано като опит за полити­ческа провокация. Във връзка с това са изказани мнения, че Блага Димитрова може да използва връщането на есето за неговото предоставяне на западни радиостанции за излъч­ване.

И действително за пръв път есето „Името“ се чува в ефира на радио „Свободна Европа“.

Блага Димитрова е един от явните активисти, опълчили се срещу погазването на човешките права по време на комунистическата власт. Взема дейно участие в неформални дисидентски движения и организации и дава интервюта по забранените от тогавашната власт радиостанции „Свободна Европа“, „Дойче Велле“, „Би Би Си“ и други.

Блага Димитрова е активен участник в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, заедно с Обществения комитет за екологична защита на Русе. Това е една от първите дисидентски организации в България. Клубът е учреден на 3 ноември 1988 година в София. Инициатор е Желю Желев, който още от 1986-1987 година работи по подготовката на Клуба, като намира съмишленици за идеята в лицата на активисти, борещи се срещу тоталитарната система като Искра Панова, Евгения Иванова, Антонина Желязкова, Георги Мишев, Марко Ганчев, Радой Ралин, в това число и Блага Димитрова, и други.

Клубът, заедно с другите неформали, застава в защита на правата на българските турци и мюсюлмани и се обявява против така наречения Възродителен процес. Членовете на Клуба проявяват голяма активност по западните радиостанции, като особен отзвук имат именно есетата на Блага Димитрова и Марко Ганчев.

Есето на поетесата Блага Димитрова „Името“ е преведено на десетки езици.