НОСЕТЕ МЕ БЪРЗО КЪМ ГРОБА

Чува се „саля“ и отново потрепваш… Меляикето на смъртта безпрекословно спазва заповедта на Аллах (дж.дж.), без да се съобразява с плановете на човека, на близките. Без да взема под внимание възрастта и социалния му статус, взема душата му. Той вече няма да ходи на работа, няма да печели и да харчи. Няма да строи, да планува… Няма да кланя намаз, да държи оруч… Няма право на тевбе – всичко е дотук! Именно това казва мюеззинът: „За този наш брат или сестра всичко свърши! Всичко, което беше планувал за днес, за утре, за месеца, за годината – приключи“. Чуваме мюеззинът да ни казва, че е мерхум, нуждае се от дуата на вярващите, нуждае се от милостта на Аллах.

Следва къпане, обличане в кефен и кланяне на дженазе намаз. Вярващите правят дуа за него. Тогава хората, вършили добрини в името на Аллах Теаля и които са Му правили ибадет, приемат смъртта като една среща с Аллах (дж.дж.), на която ще бъдат богато възнаградени, затова те копнеят за тази среща. А хората, вършили злини, отхвърляли съществуването на Аллах, пренебрегвали Неговите заповеди и забрани, се страхуват от срещата с меляикето на смъртта, не желаят никаква среща. Смъртта е пътят на човека към срещата, на която в прав текст ще му бъде казано, че наградата или наказанието е резултатът от неговото пребиваване на този свят. Затова Пратеника (с.а.с.) попитал един човек „Опозна ли смъртта?“, а човекът отговорил: „Да“. „А какво си подготвил за нея?“ – попитал Расулюллах (с.а.с.).

При настъпването смъртта на вярващия той вижда благовестители, изпратени от Аллах, които посочват делата му и наградата за тях. Тогава за него няма нищо по-хубаво от срещата с Аллах и Аллах желае срещата с него. Когато грешникът е на смъртно легло, при него идва вестител, който посочва мястото му на пребиваване и последиците от греховете му. Тогава той мрази срещата с Аллах, а и Аллах мрази да се срещне с него.

Смъртта и дженазето са повод за размисъл…

На смъртното легло бащата на Абдуллах, Амр ибн Ас, казал следното: „Животът ми мина през три етапа. В началото подтиквах хората да убият Мухаммед (с.а.с.), ако бях умрял тогава, щях само да страдам. Тогава Аллах ме напъти в исляма и Мухаммед (с.а.с.) стана най-любимият ми човек. Постави ме за командващ на военен отряд. Де да имах щастието да умра по това време, щях да имам дуата на Пейгамбера (с.а.с.) и той щеше да кланя дженазето ми. След това започнахме да се занимаваме със земните проблеми и сега не знам какъв съм пред Аллах“.

Вижте Аллах (дж.дж.) как описва вземането на чистите души, на подготвените за този час: „…на които – пречисти – ангелите прибират душите. Ще им кажат: „Мир вам!“ (ен-Нахл, 16: 32) и на душите на неверниците: „…когато ангелите прибират душите на неверниците, как ги удрят по лицата и по гърбовете: „Вкусете изгарящото мъчение!“ (ел-Енфал, 8: 50).

Ибн Ебу Дуня предава от Ебу Джафер Мухаммед ибн Али, където се казва: „Али ибн Хюсеин (Зейн-ул-Абидин) разказа, че когато непокорният роб бъде понесен към гроба и бъде „зарадван“ с огън, той ще започне да вика на носещите го (в табута): „Братя мои, вие не знаете какво видях, вашият брат бе „зарадван“ с огън! Тежко ми заради пропуснатото покорство към моя Господар! Заклевам ви в Аллах, всяко дете, комшия, приятел и брат да ме отървете от моя гроб! Защото между вашия приятел и огъня няма нищо, освен да ме погребете в земята!“. Тогава меляикетата казват: „Идвай, о, враг на Аллах!“. И когато наближи гробът, мъртвецът вика: „Аз нямам застъпник, чието застъпничество би се приело, нито пък близък приятел“. А когато бъде спуснат в гроба, така ще бъде ударен, че от този удар ще се изплашат всички творения освен хората и джиновете. А когато към гроба бъде понесен любимец на Аллах и бъде зарадван с дженнет, той призовава носачите си: „Братя мои, нима не знаете, че съм зарадван със задоволството на Аллах, с дженнет и спасение от гнева и огъня на Аллах?! Бързайте с мен към гроба ми!“. Тогава меляикетата се провикват: „О, приятелю на Аллах, ела при Благородния Господар, който за малка извършена добрина обилно награждава. Господарю наш, молим те да направиш гроба му приятен до влизането му в дженнета!“. А след като бъде спуснат в гроба, го очаква прекрасен райски аромат „рейхан“, чието ухание ще усетят всички живи същества освен хората и джиновете“. Ебу Джафер казва по-нататък: „Когато Али ибн Хюсеин разказваше подобни хадиси, плачеше и казваше: „Страхувам се от Аллах, ако не ви кажа за това, но когато говоря за това, грешниците ми се подиграват“.

Тази подигравка, за която става дума, се случила, когато Али ибн Хюсеин споменал хадиса, в който мъртвецът призовава своите носачи. Тогава Дамар ибн Мабед, човек от племето Бену Зюхре, казал: „Кълна се в Аллах, о, Али ибн Хюсеин, ако мъртвецът говореше на своите, тогава какво ще кажеш да се хване за леглото си, за ръцете им?“. Тогава присъстващите грешници започнали да се смеят, а Али ибн Хюсеин се ядосал и направил следната дуа: „Аллах мой, ако Дамар отрича това, което е низпослано на Мухаммед, Твоя Пратеник, накажи го с наказание, от което да се натъжи!“. Четиридесет дни след това Дамар изненадващо умрял, а още през нощта при Али ибн Хюсеин дошъл Муслим ибн Шуайб, приятел на Дамар, познат като добър човек, и казал: „Засвидетелствам, че чух Дамар как вика от гроба си, познах гласа му, беше както когато беше жив: „Дълги са нещастията за Дамар! От тебе се отрече всеки приятел! Поставен си в огъня на джехеннема и там ще живееш“. Тогава Али ибн Хюсеин казал: „Аллах да го опази! Това е наказанието за онези, които се смееха и подиграваха с хората, разказващи хадисите на Пратеника на Аллах (с.а.с.)“.

Гробището е мястото, от което винаги се връщаме с един по-малко. Там оставяме нашия баща, майка, брат или сестра, близък или приятел. Без значение, оставяме го в гроба, без да можем да го върнем обратно. Оставяме го с ясното съзнание, че той ще бъде подложен на разпит, че за него оттук нататък всичко зависи от това какво е вършил на този свят. Не знаем дали ще каже, че неговият Господар е Аллах, че неговият пейгамбер е Мухаммед (с.а.с.), че религията му е ислямът. Но знаем, че сега, докато сме живи, трябва да се подготвяме за нашето дженазе.

Когато Билял (р.а.) бил на смъртно легло, съпругата му казала: „Колко е тъжно!“, а той казал: „Какво щастие! Утре ще бъда заедно с Мухаммед (с.а.с.) и близките му“.

Нека и ние така да посрещнем смъртта и дженазето ни да бъде повод за радост!

Автор: Мурад Бошнак Районен мюфтия на Плевен

Източник: Списание МЮСЮЛМАНИ