ЗАВРЪЩАНЕ…

Смоли…, господин Смоли го наричаха всички в Съдебната палата… Там, където от двадесет години работеше и почти не беше губил дело. Затова беше спечелил уважението и доверието на всички свои колеги.

Да, точно преди двадесет години беше завършил право и напуснал родното си село, оттогава не беше видял ни близки, ни роднини. Уви, имаше ли въобще някой, който да си спомня за него?

Потънал в тези мисли, Смоли повдигна чашата с полуизстиналото кафе към устните си и уханието му неусетно го върна в детството му. Спомни си той за големия чайник, в който баща му приготвяше кафе за гостите през байрамските дни, за пълната стая с гости и роднини, за тичащите деца, за мъдрите старци и сладкодумните баби… Дали все още имаше живи сред тях? Спомни си за дните, когато заедно със своите връстници ходеха на джамията и се надпреварваха кой да прави мюеззинлък, за да бъде похвален от ходжата или своя дядо…

Джамията! Кога ли за последен път беше ходил на джамия и беше кланял намаз?

Смоли погледна натъжено през прозореца, от който се виждаше снежнобяло разцъфтялата череша, тя му напомни за забрадката на покойната му майка, която постоянно го наставляваше да бъде добър мюсюлманин, да не се възгордява и винаги да помага на хората…

За съжаление, не беше изпълнил нито едно от нейните наставления. Почти беше забравил, че е мюсюлманин, и за да скрие, че е такъв, предпочиташе да го наричат Смоли, а не Исмаил. Беше високомерен и горделив „успял“ адвокат, който почти не губеше дело, а това дали помагаше на хората, донякъде можеше да се оспорва. Ако имаше с какво да му платят, помагаше, ако ли не, пак им помагаше, като ги изпращаше при друг адвокат.

Сега, след дългите години извън родната стряха, на гурбет, както се нарича още, започна да усеща самота. Усещаше липсата на семейството си, което толкова време пренебрегна. Имаше милиони в банката, но никой не знаеше за тях. Искаше да се похвали, но никой не му беше толкова близък, за да сподели щастието си с него…

Изведнъж трепна, стана и започна да ходи напред-назад из стаята.

Какво беше постигнал всъщност той за тези двадесет години? Майка му и баща му починаха, а той беше толкова зает, че не можа да отиде на погребението им. Брат му се ожени и го покани на сватбата си, а той отказа поради същата причина. Роднините му идваха на посещение при него, а той не желаеше да се среща с тях, тъй като те можеха да издадат тайната му, че е просто „селянин“, и още повече – че не е този, за когото се представя!

Пристъпи още няколко пъти нагоре-надолу, после се наведе над масата и вдигна слушалката на телефона:

– Ало? – чу се тъничкият глас на секретарката. – Какво ще желаете, господине?

– Моля ви да отложите всички предстоящи срещи за идния уикенд… или не! Не! А и за цялата идна седмица. Предстои ми пътуване, няма да съм тук – каза и затвори телефона.

Забързано започна да прибира в чантата си разпилените по масата документи, като че ли искаше да навакса двадесетте изпуснати години и час по-скоро да посети своите близки, ако все още имаше някой, който да го познава…

Бързо слезе по стълбите и се качи в колата си, която беше паркирана пред офиса. Не пожела да се отбие вкъщи, за да не се откаже от пътуването, затова тръгна, без да се подготвя и без никакъв багаж.

На сутринта пристигна в родното си село, което до такава степен се беше променило, че все едно никога преди това не бе идвал тук. Отправи се към джамията, като се надяваше да намери познати там, за да не отива директно вкъщи, тъй като не знаеше как ще го преживее, все пак там бяха всичките му детски спомени.

Паркира колата съвсем близо до джамията и прекрачи през портите навътре. Още със самото влизане сладки спомени лъхнаха в сърцето му. Тук за първи път се бе научил да чете Корана, тук беше чул, че науката е задължение за всеки мюсюлманин, и именно затова беше решил да стане адвокат… В предния салон на джамията, както и преди, имаше голяма печка, пак бе заобиколена от старци и младежи, но не онези, които той познаваше…, и все пак имаше някои, които приличаха на тях, но не бяха те!

Поздрави ги със „селям“ и се приближи към тях. След кратък „хош-беш“ всички вече знаеха кой е и откъде е дошъл. Всички подред започнаха да го прегръщат, да казват имената си и да го питат дали си спомня за тях. Въпреки че не си спомняше, той кимаше с глава в знак на съгласие, че ги познава и че ги помни. Тийнейджър на около 15-годишна възраст се приближи до него, здрависа се и набързо излезе навън. След около десет минути дойде заедно с друг, по-възрастен човек, който много, ама много приличаше на Смоли. Беше брат му Ибрахим. Със сълзи на очите той прегърна своя по-голям брат и промълви: „Хошгелдин, ага (добре дошъл, батко)“.

Вечерта всички негови роднини и познати се събраха в родната му къща. Всички си спомняха за него, познаваха го и се радваха, че такъв „голям“ и „известен“ човек като него е дошъл да ги посети.

Брат му имаше двама сина, които седяха от двете му страни. Гледайки към тях, Исмаил забрави за своето натрупано богатство и слава и за първи път осъзна благодатта, която е загубил – семейството!

Джемал Хатип

Списание Мюсюлмани, брой 12, 2017 г.