Джамията в моя живот

„Когато човек, обичащ Бога, влезе в пивница,

тя се превръща в негова молитвена стая,

но когато един пияница влезе в същата стая,

тя се превръща в негова пивница.“

Из „Любовʺ, Елиф Шафак“

Езиково-мисловните клишета, с които асоциираме джамията в онова, което служи за разум, създават определени бариери при изграждането на пълноценна и пълнокръвна представа за този молитвен дом. Без да коря когото и да било (опазил ме Господ), бих желал да уточня, че повечето мюсюлмани посещават джамията от петък на петък (и то след фарза бързат да напуснат джамията) или от Байрам на Байрам.

Дали джемаатът прави джамията или тъкмо джамията обединява група хора под названието джемаат? Джамията ли е в нашия живот, или нашият живот трябва да бъде своего рода джамия? Каква част от моя живот обема всъщност джамията?

Хадисите и айетите във връзка с джамията безапелационно ни убеждават, че отслужаването на молитва в нея е своебразен плюс по пътя към Аллах. Когато кланям намаз с джемаат, изпитвам неописуема (с думи земни) душевна наслада, усещам радост, която ме извисява, разбирам и се уверявам във важността на айететите и хадисите, насърчаващи ни да кланяме намаз в джамия с джемаат.

Като бях малък, посещавах неотклонно и с ученическа дисциплина курса по Коран, който ежегодно се провеждаше в селото ми под ръководството на имама. Говорехме си за исляма, за низпославането на Корана и нито дума за важността на джамията. С течение на времето разбрах колко прекрасно е човек да се помоли в джамията, както са ни учили възрастните – която е Домът на Аллах.

На този етап джамията обема прилична част от моя живот. Но все още, казано откровено, джамията не се отъждествява с моя живот по опредлени обстоятелствата, които са отвъд моя контрол. Обаче в съзнанието ми, както и в съзнанието на всеки друг праведен мюсюлманин, джамията  се свързва неразривно цялоя с врата. Остава като символ на нашата вярата.

Желая джамията да бъде част от моето битие. И да бъде...

Място за приятни беседи (каквито се провеждат преди всичко в Южна България и отсъстват в моя край);

Място, сплотяващо мюсюлманската общност не само в петък или не само навръх Байрама;

Място, украсено с любознателен джемаат;

Място, в което житейската гълчава и суетата да бъдат забравени;

Място, от което молитвите ни да се извисяват към Небесата и да бъдат приети от Аллах.

Естествено, духовниците трябва да сложат ръка под камъка и да привличат хората към джамиите. Да ги накарат да залюбят кланянето на намаз в джамия с джемаат, да ги отвикнат от посещаването на кръчмите и да спомогнат за изграждането на джамийска култура. Защото всичко се прави с мисъл и смисъл.

Едва тогава джамията ще придобие важно значенеие и ще бъде обрамчено с онези айети и хадиси, които са посветени на джамиите.

Съзнателно говоря не за само за мястото на джамията в моя живот. И по задължение говоря в едно бъдеще предварително време. Първият факт е обусловен от обстоятелството, че мюсюлманинът трябва да мисли за своя брат. Загрижен съм за всички онези, които не влизат в джамията, дори съществуват такива хора, които подиграват онези, които постоянно са в джамията. Не само те са виновни. Не трябва да търсим алиби за малодушието си, казвайки: „Ама аз посещавам джамията, кланям се, изпълнявам и другите фарзове, съобразявам се и със Сунната, останалите да правят каквото си пожелаят.”  Поговорки от типа  „Всяка коза за свой крак, всяка глава за свой калпак.“ не бива да са причина да мислим само за себе си, да мислим (ако все още това качество не се е превърнало в атавизъм)  само за (своята) джамия, за себе си и за индивидуалното си избавление от огъня. Вторият факт е следствие от първото обстоятелство.

 „На този свят има само две неизбежни неща – смъртта и данъците.” – казва Бендажамин Франклин. За да не съжалявам след време, когато душата ми от  плътта ще бъде отделена, сега се стремя да обърна взор към религията си, част от която е и джамията. Елиф Шафак пунктуално констатира, че за богобоязливия ареалът за молене, за кланяне и  за извършване на ибадет е широк. Където и да се намира, ще превърне това място в своя джамия.

Да изградим джамии в душите си, които са нетленни. След приличен отрязък от време, особено ако не се посещава, физически джамията рухва. Но тази, която сме построили в себе си, не подлежи на никакви набези, хули и рушения, каквито софийската джамията периодично търпи.

Хасан Сезгин Хасан,

град Разград 

Първо място,Трета възрастова група: (18-25г.) - конкурс "Джамията в моя живот" 2017 година.