Да не забравяме нашите добродетели

Веднъж заговорихме за добросъседството. Хората край мен споделиха много интересни мисли и становища по въпроса. И тъй като аз съм привърженик повече на приложението на теорията в практиката, исках да разбера дали онова, което разказваха като теория е налице в практическия ни живот. Защото теоретичната страна на явлението е разработено достатъчно добре в книгите ни. Но дали всичко е разбрано? Дали всичко е обяснено достатъчно добре и усвоено?
Намерило ли е приложение в живия живот? Тогава се сетих за някои примери от живота, които пожелах да споделя. Те са случки, свързващи добросъседството и човещината, но все пак заслужават внимание: Един познат сподели: По време на балканските войни или Първата световна война в едно родопско село пристига изневиделица самотна възрастна жена, запиляна от войната, изгубила своята
посока. Казвали, че владеела гръцки. Била е над седемдесетте. Нямала си никого.
Дали някога е имала или не, никой не знаел. Тя се самонастанила в една запусната по време на бойни действия постройка и заживяла там.
Стегнала, измазала колкото е могла къщата и се настанила в нея.
Първите мъже на селото като видели това положение, седнали и обсъдили случая: Идвала зима. Хасибе кадън нямала дърва. Трябвало да се отремонтират вратите и прозорците. Ами ако се разболеела, кой щял да се грижи за нея? Кой щял да й
пали печката, да й готви, да й носи вода?
Били са военни години и всеки си имал премного грижи. Все пак никой не казал:
«Мене ме оставете. Аз не мога, нямам време». Решили всички по съседски да я подпомагат, за да не изпита самота Хасибе кадън. Всяка сутрин чистели пепелта от огнището й, палели печката, носели й вода, приготвяли й закуската...
Често се случвало някой по-възрастен мъж да попита съседа си: «Хасане, на Хасибе инге се свършили дървата. Що не видиш!..»
Виж, вода има ли си? Ако няма занеси й една две делви вода...» Така изпращали
зимата. Дошла пролетта. Вече по горите и планинските чукари взели да се раззеленяват някои треви, листа.
Тръгнали хората да берат и да готвят пресни ястия. Носели и на Хасибе кадън.
А тя с радост им благодаряла. Денем у нея се събирали децата от махалата и тя им
разказвала чудни приказки и такива предания, които не бил чувал никой в този край. Сега вече децата се съревновавали кой по-бързо да отиде до кладенеца и да й
напълни делвите, кой съчки и дърва от къщи да й носи. Когато слушах този разказ, сетих се за други два случая. В детските ми години в новата махала на селото ни живееше семейство, което се състоеше от възрастна жена и сина й. Викаха й Кьор Ханифе. Дали наистина е била сляпа или слабо виждала, не се знае. Със сина й Топал Хасан те живееха в малката си къщичка, която се състоеше от една стая и едно преддверие. В определени дни на седмицата Кьор Ханифе идваше у Неврие инге ей така без всякакви намерения да седнат и да разговарят по житейски въпроси. Но Ханифе инге правеше струваше да отиде малко пpeди да седнат да вечерят. Кучето на семейството или беше свикнало вече с нейните посещения или се бе убедило, че от тази жена не може да се очаква нищо лошо. Затова нито лаеше, нито пък си дигаше главата докато тя минаваше. Ханифе инге тихичко и спокойно се промъкваше през уличната порта, после изведнъж се появяваше от вътрешната страна на градинската врата.
Когато я видеше Неврие абла я посрещаше с «Хошгелдин!“После я питаше как е, що е? След тези неизменни въпроси друг смислен разговор те почти не водеха. След време
Неврие абла ставаше, вземаше няколко глави лук, добавяше малко създърма и правеше невероятна яхния. Когато манджата биваше готова, тя слагаше в една чиния от нея, отрязваше филия хляб от сомуна и казваше:„Ханифе инге, заповядай да си хапнеш.То децата и мъжът ми обикновено закъсняват. Ти си хапни, не ги чакай!
Като вземеше първата хапка обаче Ханифе инге не забравяше своя упрек: «Пак манджа с лук си направила. Ти не разбра ли, че аз не обичам лучена манджа!» Неврие абла не обръщаше внимание на тези нейни думи, смяташе ги за израз на възрастта й и само се оправдаваше: „Какво да направя? Нямам нищо друго за готвене!»
След като се нахранеше Ханифе инге лекичко ставаше и все така тихо и кротко си
тръгваше като се подпираше на бастуна си.
На следващия ден идваше чичо им Хасан, който сядаше на същото място като и той на
въпроса: «Как си, амджа? Какво правиш?» отговаряше с по две три думи и замлъкваше. Неврие абла отново ставаше, пак режеше няколко глави лук и набързо приготвяше манджата, после казваше на децата:
– Деца, я полейте вода на ръцете на чичо ви Хасан!
Децата грабваха легена и ибрика и поливаха с вода ръцете на Хасан амджа, който
търкаше едва краищата на пръстите си.
– Амджа, ти заповядай, седни да се нахраниш! Те, децата и мъжът ми късно се прибират. Ти не ги чакай!
Чичо Хасан бавно се доближаваше до софрата, нахранваше се и си тръгваше тъй
кротко и бавно както пристигаше.
За тези свои добрини Неврие абла не очакваше никаква отплата. Още в детските си
години тя бе видяла така у майка си, така и правеше. Ето такива добродетели имаха нашите бащи и майки!