Сираците – ключът към райските врати

Джафер, синът на чичото на Пейгамбера (с.а.с), беше се сражавал геройски в битката при Муте. Този сахаби бе оставил след себе си три сирачета. Когато Пратеникът на Аллах пристига в къщата на Джафер, когото наричал „братко”, в къщата царяло голяма мъка. Пейгамберът, който също е бил сирак, се натъжил много на това положение. Лесно ли е загубата на една майка, на един баща, един съпруг, един приятел? Лесно ли се живее само със спомените за него? Обаче животът беше едно изпитание, и за останалите след покойния, изпитанието продължава. Тогава Расулюллах (с.а.с.) казал: „От днес нататък няма плач.” И продължил: „Доведете ми деца¬та на моя брат.” Децата на Джафер, като малки птиченца изгубили майка си, се изредили пред Аллаховия Пратеник (с.а.с.). Той ги целунал и прегърнал, помилвал ги по главите, утешил ги. После през целия си живот подкрепял сирачетата на Джафер и при всяка възможност отправял молитви за тях. Защото той, Пратеникът на Аллах, беше най-точният човек, който можеше да разбере сираците, да прочете това, което е в душите им.
Не са били само сирачетата на Джафер, които имаха щастието да получат обичта и подкрепата на Аллаховия Пратеник. Децата на Енес, Бешир, Сехл и Сухейл, сирачетата на Ебу Умаме и още много други също били под крилото на Пратеника (с.а.с.). Те може би били малки бебенца, кои¬то рано били изненадани от тежестта на живота. Обаче всяко от тези деца усетило бащината обич на Пейгамбера и майчината любов на Хазрети Айше.
Мухаммед (с.а.с.) казал, че ръка която милва едно сираче по главата, ще му се пише толкова севаб, колкото коса има по главата на детето. И възвестил, че който помага на сираче в дженнета ще бъде негов съсед.
Защото Всевишния Аллах му припомни: “Не те ли намери Той сирак и не те ли приюти?” (ед-Духа, 93: 6) След това: „Тъй че не огорчавай сирака.” (ед-Духа, 93: 9)
Сираците са с „привилегия” за нас, защото те са ни поверени от Всевишния Аллах. Някои от тях са деца на бащи, загинали за отечеството, на някои майките или бащите били победени от болестта. А някои още преди да изживеят детството си се сблъскали с жестоката реалност на войната. Майките и бащите им вече не са при тях. Те от всеки друг най-много заслужават да бъдат подкрепяни. Те желаят да бъдат като Енес при Мухаммед (с.а.с.).
Сираците, може би в някоя самотна къща, дом за деца или в някоя улица очакват една ръка да се протегне към тях. Търсят нещо, което да им даде сили да се вкопчат в живота. Всеки от нас носи отговорност за техния живот. Всеки от нас има задачата да им помогне да се изградят като личности, които са в мир със себе си и полезни на религията, страната и народа си.
Не бива да се забравя, че доброто не е само поставянето на няколко стотинки в ръката на някой беден човечец. Доброто е да бъдем приятел на самотния, подкрепа на изморения, убежище за злощастния, помощ за нуждаещия се. Доброто се таи в мисълта „никое дете да не остане на улицата, никое сираче да не бъде без покровителство, никой бежанец, емигрант да не остане гладен и на открито.“ Добродетелна е мисълта: „колкото повече бъда полезен за брат си, толкова повече ще съм извършил добро за себе си.”
Завършвам думите си с един хадис на Мухаммед (с.а.с.): „Който облича и храни едно сираче, Аллах ще го настани в дженнета. Освен ако не е извършил неопростим грях.” (Тирмизи)