Прекрасният сън

От две години насам Исмаил постоянно кланяше намаз.Той не пропускаше да отиде на джамията дори в най-трудните и претоварени часове на всекидневието. И въпреки, че никой от близките му не кланяше, той винаги успяваше да се събуди преди езана на сутрешния намаз. Взимаше абдест и заемаше мястото си в първите редици на джемаата.
Чувстваше утеха, когато стъпваше за намаз, беше щастлив, и за това винаги се стараеше да се кланя навреме. В един късен следобед при него дойдоха приятелите му, които живееха в далечен град и щяха да останат на гости тази вечер. Дълги години не се бяха виждали, затова прекараха вечерта в разказване на спомени, които бяха преживели като малки. А когато един от тях ги подсети за късното време, и че трябва да лягат, то часът вече минаваше три през нощта.
Исмаил седна върху мекия диван в кухнята и за пореден път погледна часовника. Знаеше, че ако легне има опасност да изтърве сутрешния намаз, за момент се поколеба, после реши да почете докато настъпи времето за намаз. Взе една дебеличка книга от рафта, облегна се на дивана и започна да чете. Не след дълго, унесен в книгата, задряма.
Колко дълго продължи тази дрямка той не знаеше, но някъде в далечината се чуваше езан. „Още малко, още само минутка и ще стана...”, си казваше той. Казваше това
и се унасяше в сън. Но ето след малко отново се чуваше глас на мюеззин, който със сладкия си глас канеше хората за намаз. „Този път ще стана, ето...”, казваше си Исмаил, но отново умората го натискаше и той потъваше в сън.
Изведнъж, някой силно го дръпна за ръката и викна: „Стани, Исмаил, стани! За трети езан ли чакаш..!?” Исмаил като попарен изхвърча от леглото. Той не проумяваше дали видя белобрадия старец, който го вдигна на сън или наяве. Но това засега не беше важно, той като фурия изтича до мивката и започна набързо да взима абдест, едновременно дълбоко в сърцето си чувстваше болка, за първи път от толкова време изпускаше намаз. Превърши с абдеста, и тъкмо се отправи към салона чу: „Аллаху екбер,
Аллаху екбер...” Я, Рабби, нима всичко, което се беше случило досега, беше сън? Исмаил погледна през прозореца, за да се увери, и когато разбра, че едва сега е навлязло времето за намаз, развълнувано и със сълзи на очи застана върху седжадето.
„Аллаху екбер!” каза той, и започна намаза. Вече беше напълно сигурен в помощта на Аллах, и след Фатиха на първия рекят прочете: „И се уповавай на Всемогъщия, Милосърдния, Който те вижда като се изправяш за намаза сам, и вижда твоите движения сред покланящите се в суджуд. Той наистина е Всечуващия, Всезнаещия.” (еш-Шуара, 26:
217-220).__
Джемал Хатип