За двата свята и теухида…

Невъображаемостта на Аллах е безкрайност, безграничност – разгръщане без край в духовния свят на човека, устремил се към Него в съкровено упование. Невъзможността Аллах да бъде представен във форма, е неограниченост – абсолютна свобода на духа. Безкрайността и абсолютната неподражаемост на Аллах не просто ни поставят в състояние на страхопочитание, но ни изправят духом пред Неговата величественост. Красотата на Създателя е в Неговата безкрайност, безграничност и неподражаемост; красотата на създанията – в тяхната форма и образност. Абсолютната красота е в постоянното разгръщане на формите в безкрайността и на границите – в безграничността.

Човешкият поглед намира утеха и спокойствие в необозримото; душата и духът – в безкрайното. Всички граници на човешкото се разтварят във величествеността на Създателя. Два свята, между които няма граници – „И когато Моите раби те питат за Мен – Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове“; „Ние сме по-близо до него, отколкото вената на шията му“. Висшата свобода на човешкия дух намира излаза към безкрайното, към безграничното – там, където тягостните рамки и поробващите окови се изпепеляват; там, където заробващата необходимост на земното изчезва; там, където личността се извисява над тялото и индивида!

В света на Аллах – света на безкрайността, света на свободата и духовността – се влиза само с желание, любов и свобода. В света на безграничността няма граници, а само свобода и духовна чистота. Произходът, принадлежността и собствеността – или с други думи, ограничеността – не са от този свят на величествеността. Величествеността не може да поставя окови; тя няма отношение към низостта; тя премахва низостта; тя просто е личност и свобода. Ето защо, на прага на величествеността, Аллах очаква и посреща клетниците от низостта в безкрайността.

Автор: Д-р Ариф Абдуллах