В главната роля... ислямът

11 септември, 7 януари, 13 ноември...

„Аллах е велик“ от устата на престъпник, нямащ нищо общо с автентичната същност на ислямската религия, се превърна в лайтмотив за онези, които поставиха на върха на копието си религиозното послание, за да аргументират и оневинят своя екстремизъм. И така бумерангът на лаицизма, политическата коректност, мулти-култи доктрината и дори глобализацията се развилня. Видни представители на световната общественост услужливо наточи перото на „свободното слово“ и заеха отбранителна позиция – в името на утопията да опозорят и изчистят името на исляма и мюсюлманите от лицето на земята. И съвсем основателно според тях, защото разполагаше с безапелативния аргумент на воюващите „джихадисти“, които незнайно с какво право си вмениха, или им бе вменена, главната роля като представители на исляма.

Топчето пукна, прожекторите светнаха и ето го „новото лице“ на исляма – въоръжено до зъби, лишено от разум, изпаднало в психотронен екстаз и прочистено от всички онези цивилизационни маркери, които и бездруго мнозина усърдно отричаха, но от куртоазия, или по нашенски – от кумова срама, настойчиво поставяха маската с усмивката.

За своите безмълвни дотогава зрители ислямската религия се превърна в най-ужасяващата доктрина, виновна за всички беди на човешкия род, или поне това се виждаше под светлината на прожекторите, грижливо обслужвани от своите меценати, за да не би, ненадейно, да се покаже това, срещу което са се обединили. 

Вълна от аплаузи заглушаваше гласа на истината, която чинно бе принудена да чака в кулоарите, защото не е актуална и силно застрашава да вдигне завесата на красивата илюзия. Тя, истината, от устата на отдадените на Всевишния сърца, е уж трудно понятна за съвременния красив ум. Който настойчиво претендира, че рамката, през която гледа на света, е универсална за всички създания в него.

Едноличната и егоцентрична претенция за универсализма на определени ценности обаче не успява да въдвори така мечтания мир по света, който се гърчи под напора на псевдо реалистични стратегии. Няма и да успее, защото, колкото и да отричаме, новата и старата земя са осеяни с различия, подредени в естествена мозаечна структура. Всеки опит да се наруши целостта на мозайката, с претенцията тя да стане по-стабилна, се отразява пагубно на нейната цялост.

Агресивното нежелание да се припознае ислямът като пълноправна част от световния баланс, вниквайки в неговата цивилизационна мъдрост и универсално послание, без претенции за универсализъм, е явен компромат, деградиращ фундамента на демократичния идеал.

Междувременно този изкуствен вакуум е благородна среда за появата на „кардинални експерти“ по доктринален ислям, които, жонглирайки с непонятните за широката общественост понятия като шериат, джихад, халифат, постигат своята минута слава и дават своята лепта в антагонистичната война на съвременния глобален свят.

Особено алегорично изглежда това явление на българска сцена, която не се различава с нищо по отношение на сценичния декор от световната, освен с високата доза артистичен патос, който не съумява да скрие острото невежество на националните ни „лидери“. Четейки между редовете подхвърлените им по телевизионните студия слова, излиза, че те ясно и категорично заявяват, че ислямът няма цивилизационен принос и изкусно е откраднал древногръцкия и римския модел. Същите тези изпаднали от държавното кормило мъже се славят с широка експертиза, но, забележете, не в исляма. Но поради липса на обществено внимание задкулисната трансформация и смяна на експертни насоки е силно необходима с оглед на злободневния тренд. А той, в главната роля ислямът, не може без своите псевдо специалисти, за да стигне до обикновения човек.

Значимостта на всяко послание е измерима със свойството му естествено да достига от устата до сърцето, а оттам – и да задава модели на поведение, които да срещнат своето логично осмисляне от разума. Именно такова е и посланието на ислямската религия, неговото осмисляне не позволява да се предприемат безразсъдни действия. Тази максима натежава още повече, когато отнемането на живот се представя като легитимно деяние за спечелването на вечната благодат. Тази „легитимност“ умело детерминира мантрата, която всички повтарят, а именно: че това е основният аргумент, който води псевдо представители на религията в тяхното ново амплоа – „въоръжен до зъби срещу всички в името на Бог“.

Въпреки всичко това обаче наблюдаваме активно въздържано поведение от страна на редовия мюсюлманин, който умело отвръща на агресивната офанзива с мъдростта на своята вяра и не се провокира от фетиша на популизма, антагонизма и ксенофобията, превърнали се в модерния тренд на „коректно“ поведение.

Ахмед Ахмедов