„Между чука и наковалнята“

Голяма привилегия за мен, е да съм възпитаник на духовно училище. Четвърта година, дванадесети клас вече, мога да споделя толкова много, че то да бъде събрано в друга статия и в други редове. Тук искам да се фокусирам върху нещо, което също загатва за енергията отстрани, защото всичко е така навързано, за да бъде поучително и стойностно.

В този объркан свят, в който живеем, ежедневно нашият устрем е насочен към оцеляването. Много хора биват смачкани от несмогването да бъдат в крачка с живота. Особено младежите, които един ден ще бъдат нашия нов свят, в това число и аз също, са най – уязвими за капаните на социалността. Много е тънка границата, между младото и възрастното поколение, която води до обречеността на младите днес. В стремежа на родителите да помогнат на децата си, мислейки че ги разбират, те не успяват в повечето случаи. Срещата с живота е така амбицираща, но и криеща много тъмни страни, които не могат да бъдат видени, ако нямаме опит.

Човекът се развива тогава, когато му е трудно. Понякога цената, която всички плащаме е висока, но продуктът, който получаваме, е безценен. Това, което липсва днес на младежите е духът, вярата и чувството да бъдат свободни и щастливи. Защо липсва? Защо нямаме спокойствието и добрия начин на живот? Защото за това се иска смелост и увереност, а тези качества притежават тези, които познават себе си. И тук идваме на въпроса – „Кои сме ние?“

Преди години един мой преподавател ми каза, че преди да стана професионалист, в която и сфера да избера, първо да бъда човек. Да се науча да бъда такъв. Характера, който изграждаме, докато живеем нашия младежки живот, оставя печат върху етикета ни за целия ни престой на земята. Този период е фатален. Момчета и момичета загърбват себе си и се отдават на сладостите, които днес са в изобилие. Наркотиците, алкохолът, леките жени и мъже, са се внедрили дълбоко в начина на живот за много. Кражбите, корупцията, изнасилването, рекетът, са средства за прехранване на семейства, деца. Правата за живот на човек, не са по-важни от лесно изкараните пари и успешно реализираните цели. Като българин, мога да твърдя по наблюденията си, че България изглежда, като една безправна държава. „Човекът“ е потъпкан, ценностите са на заден план, а завистта на преден, което води до прекомерно лутане в съзнанието на хората. Аз не искам да се интересувам от политика, обаче един ден моите деца ще са чеда на „Майка България“, а съдейки по стремежа на връстниците ми тя да пребъде, същите тези, които един ден ще бъдат начело, нямам база за спокойствие.

Все негативни за разума факти. Човекът е уморен по тази причина. Хората се научиха да живеят ден за ден, заради стекли се вече обстоятелства. Спокойният начин на живот е непознат за хората. Когато се замисля за живота след двадесет години, ме побиват тръпки, защото цивилизацията ще бъде променена тотално, а аз ако съм жив, ще бъда свидетел, а дали искам.. Искам ли? О, да! Самоконтролът и самоусъвършенстването, ще ми помогнат да бъда там и да бъда представител на живота.

Все пиша за света около мен, съдейки по любопитството на хората, с които общувам за избора ми да уча в духовно училище и престоя ми тук, мисля, че докато четете, бихте искали да разберете за представата, която придобих за „в мен“ и „около мен“. Както споменах, четири години аз бях заобиколен от хора, смирени и несмирени. Учителите, които са специалисти в сферата, в която са, могат да бъдат наречени будители. Те са хората, които ми дадоха искрата, за да искам да съм „бъда“. В училище изучавахме светски науки, но имахме и часове, в които изучавахме Исляма. Колко чиста религия е тя. Двадесет и първи век, в който се руши повече, от колкото се създава, логиката, все по – рядко бива използвана, за да се създаде принцип. Използваме суха материя, която не стига до съзнанието ни.

Мюсюлманската общност в България, но и по света, не е така ангажирана върху каузата за единност. Бездействието и непознаването на религията, води до грешни изводи на хората. Начинът на живот, който трябва да бъде пример за света, не е този, който Аллах иска, а нещо съвсем друго. Имам радостта да общувам с личности, които не вярват. Атеисти са. Те ми разширяват погледа за пространството, в което има „дупки“ и аз често попадам там, но и „ями“ в техния живот. Този устрем за балансиране, ми дава възможност да усещам друг размисъл и друга гледна точка. Дискусиите, които водим, често спорим, що става въпрос за Исляма. След някои от тези спорове, разбрах нещо, което и преди знаех, но не е било така ясно пред мен, а именно темата за мюсюлманите и християните в България. Мъж, на име Мехмед и друг мъж, на име Иван. Двамата са различни по отношение на религия, но нито единият, нито другият, не показва в действителност какъв е. Мехмед не изпълнява молитвите си в джамията, а Иван не ходи на църква в неделя, разликата между тях е нулева. Изводът тук, който създадох: - Кой си ти, и какъв искаш да бъдеш, покажи!“

Подобни разговори, в които аз съм „прелитал“ в други светове и съм разсъждавал с часове, са ме довели до увереността да знам къде съм и кой съм. Духът, който ми дава способността да знам повече, ме направи горд Мюсюлманин. Искам да кажа и горд Българин, защото знам, че след най – мрачната нощ, предстои денят. Аз милея за България и се надявам все повече хора да проумеят, че всичко, от което имат нужда, се крие в тях самите.

Що става въпрос за престоя ми в атмосферата на духовно училище, искам да напиша, че избрах да съм тук, защото не искам да бъда като горе споменати примери от младежите днес. Не искам! Не искам да бъда като никого, а искам да знам повече за себе си. Аз съм това днес, благодарение на моя дух и воля.

"Когато един ден ти бъдеш на онова специално място, мен няма да ме има, а когато аз бъда, няма да се познаваме…"

Автор: М. М. (Ученик в 12 клас в ДУ Момчилград)