За българския преход и мюсюлманската общност в него...

Днес България говори за промяна. Откакто се помня, навсякъде се говори за промяната в българското общество, наречена преход.

Винаги съм била откровена, ще бъда и сега. Тези неща са ми много чужди, предполагам не само на мен. Преди години съм се питала „Какво е преход?“ Значи нещо или някой да е тръгнал от една точка към друга и да върви по този път с увереност, визия и да знае какво иска. Така го интерпретирам аз.

Събудих се тази сутрин. Поглеждам календара. Още е на 9 ноември. Трябва да направя само едно движение, да преместя лентичката на 10 и готово. Но стоя така пред календара и се опитвам да разбера онези времена...  Времената, когато не съм била родена и моите родители са мечтаели за едни други времена. Как ли са изглеждали тогава хората, улиците, небето...? Никога няма да узная това. Защото съм родена в друго време. Няма да знам как се е събудил Тодор Живков на 9 ноември през далечната 1989г. Няма да узная също така какви мисли са му минавали през ума през този ден 10 ноември. Няма да узная как се е субудила България на следващия ден... Защото съм родена в други времена.

Не знам какво е да живееш във времето преди 10 ноември 1989. Винаги съм имала свободата да казвам това, което мисля. Но моите родители и всички хора, които са живели преди тази дата „помнят други времена“.

Днес е 10 ноември 2017 година. Само преди 28 години улиците, по които вървя сега са били други, защото хората са били други, мечтите са били други, идеалите били други... Бъдещото било друго.

Вървя и се опитвам да усетя утрото, деня, хората. Гледам минаващите покрай мен млади, стари мъже жени, деца... По радиото говорят за това, по телевизията, по вестниците, навсякъде тази дата се приема като начало на българския преход. Към какво? питам аз. „Към свобода, демокрация и човешки права...“ ми отговарят гласове от минали времена.

Трябва да пиша за това.

Трябва да си намеря събеседник. Откривам един от хората, катализатори на „прехода“. Един от многото, без които улиците, по които сега вървя нямаше да изглеждат така.

Той е  Хюсеин Карамолла, началник на отдел „Образование“ към Главно мюфтийство на мюсюлманите в Република България.

Въпросът ми е  „Какво постигна мюсюлманската общност през годините на прехода?“

Той започва да разказва сцени от спомените си: „Днес сме 10 ноември, дата, която се свързва с т.нар. преход в България. Що се отнася до мюсюлманите в България можем с гордост да заявим, че те се бориха докрай за своите права и допринесоха за демокрацията в днешното общество.  Българските мюсюлмани се бориха за своята идентичност, за своите имена, за своята религия. Имаше  организации, които се основаха с цел да се води тактическа борба  спрямо наложените имена и забраната за извършване на религиозните обреди. Така че можем най откровено да заявим, че мюсюлманите  в България, когато нямаха проблеми с Изпълнителната власт преди т.нар. „Възродителен процес“, бяха активни и трудолюбиви труженици в своята родина.“

Труженик казва Карамолла. Дума, която сега не се използва. Но нека продължим. Карамолла продължава да разказва: „През  90-те години по време на активните протести, които се организираха спонтанно от мюсюлманската общност, те получаваха подрепа  в столицата от  българската общественост. Като един от участниците съм свидетел на това, че  в онези мразовити   студени дни  жители на София идваха и ни подкрепяха  със своето присъствие и ни черпеха с топъл чай, кафе и закуски. Така те даваха своята подкрепа за борбата, която се водеше от мюсюлманите в Република България.“

Имам чувството, че за един ден няма да успея да събера всички думи, които трябва да присъстват в този материал. Но тъкмо, когато си мисля за това,  намирам още един събеседник.

Главният счетоводител на Мюсюлманско изповедание Фатима Мангова разказва:

„Аз няма да говоря за това какво стана след това. Ще говоря за това какво беше тогава. Не можеше свободно да се изповядва религията. Защото дебнеха на вратата на джамията. Кой влиза, кой излиза и веднага трябваше да отговаря пред партийния комитет. Не можеше да се извършват свободно ритуалите, обредите. Обрязване на децата се правеше през нощта или на тайни места.  Който има момче го дебнеха в аптеката дали купува медикаменти, свързани с обрязването на децата. Имаше доноси в партийния комитет за това кой е посещавал джамията и кой си е обрязал детето. Имаше много жени, специално от Якоруда,  които са участвали в организацията на обрязването и лежаха по затворите за това. Празниците не можеха да се празнуват открито. Беше забранено да се празнува бяйрям например.  Почти всичко, свързано с религията беше забранено. Не можеше открито да изповядваш религията си. Но това се отнасяше и за християнството, не само за исляма. Подписването на никях също беше забранено. Не можеше открито да извикаш ходжата. Джамията си беше отворена, но никой не смее да я посети. Наблюдаваха входовете кой посещава и веднага се търсеше отговорност. Защо е бил там? Иначе джамията си беше отворена, имами си имаше. Но забраняваше да се ходи, особено на тези, които бяха на служби.“

Отново се обръщам към Хюсеин Карамолла.  „Какво имаме и кое трябва да надграждаме?“  питам.

Отговаря така: „Правото и свободата на словото. Вече всеки може да се изразява. Това е много ценна придобивка.“

Докато пиша тези редове започва да се чете езан от софийската джамия. Виждам познати лица по улицата, които са тръгнали за намаз. Една част от тях са от новото време, а друга от онези далечни времена, които помнят и миналото, но работят усърдно и за настоящето.

По телевизията питат, отново: И приключи ли прехода?

         Като гледам май не. Но имаме успех. Това не трябва да се подценява.

Един преподавател ни казваше: „Едно общество за да се развие, трябва да мине през истински катарзис.“

Най-трудното в катарзиса на нашето общество мина, трябва да продължим да вярваме и да работим.

Юзлем Тефикова