Становище на

Главно мюфтийство на Мюсюлманско изповедание в Република  България относно Законопроект за допълнение на Закона за вероизповеданията от 06.02.2015 г.

Главно мюфтийство на Мюсюлманско изповедание в Република България изразява своето становище относно внесения в началото на февруари 2015 г. Законопроект за допълнение на Закона за вероизповеданията сигнатура 554-01-23 от 06.02.2015 г.
Не веднъж Главно мюфтийство е имало възможността да изрази становище по различни законопроекти за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията, включително и по законопроект с текст, абсолютно еднакъв с настоящия такъв, който бе внесен в 41-о Обикновено Народно Събрание от тогавашните народни представители Димитър Дъбов, Пламен Славов и Татяна Буруджиева. При все това се възползваме от правото ни да изкажем мнение и да направим допълнения към настоящия законопроект.

1. На първо място възразяваме по принцип срещу предложения законопроект и внушенията, които се целят с него, а именно:
– вероизповеданията-религиозни институции са лоши стопани на сгради, удовлетворяващи културни потребности, първо, и;
- с дейността си, включително и чрез експлоатацията на обекти, представляващи недвижими културни ценности, вероизповеданията-религиозни институции не гарантират обществения интерес, второ.
Смятаме такива внушения за предпоставени и опитващи се да „възседнат“ популистко-патриотарски настроения, взимани охотно „на въоръжения“ от политически сили по време на и особено преди избори. Достатъчно е да погледнем „Томбул джамия“ в гр. Шумен, собственост и стопанисвана от Мюсюлманско изповедание, която едновременно е и молитвен дом и изключително атрактивен туристически обект, отворен за посетители извън времето на службите, независимо от тяхното изповедание, и жалките останки на „Гази Михалоглу джамия в гр. Ихтиман, рушащата се „Фетих Мехмед джамия в гр. Кюстендил, или пък гъсто изписаната с гнусни графити вътрешност на „Куршум джамия“ в гр. Карлово, държани и трите сгради от съответните общини.
Убедени сме, че всички вероизповедания-религиозни институции в Родината ни могат да се грижат не по-зле от държавата за своите имоти, представляващи обекти на недвижимото културно наследство. За тези от тях, за които е необходимо да се извършат проучвателни и реставрационно-консервационни дейности, Българската държава е длъжна да помага чрез Министерство на културата и Института за недвижимо културно наследство, а също и със средства от държавния бюджет, но не и да ренационализира такива обекти.

2. На второ място единственият текст на законопроекта представлява противоконституцинна разпоредба, противоречаща и на правни норми, съставляващи законодателен израз на основните принципи, залегнали в уредбата на конституционното право на вероизповедание и представляващи част от Закона за вероизповеданията. Тук имам предвид следното:
2.1. Съгласно с чл. 37, ал. 1, изр. 1-о от Конституцията на Република България, правото на вероизповедание и религиозно убеждение е свободно и ненакърнимо. Този конституционен принцип, същевременно и конституционно право, е доразвит в няколко от текстовете на Закона за вероизповеданията. Т. напр.:
- чл. 6 ЗВ, дефиниращ съдържанието на понятиетго „право на вероизповедание“ изрично предвижда в т. 2 на своята ал. 2 като част от това съдържание, цитирам: „да се установяват и поддържат места за богослужение или религиозни събрания“, а предлаганият със законопроекта текст служи на обратната цел – одържавяването на такива места;
- чл. 12, ал. 1, изр. 1-о от Закона за вероизповеданията изрично предоставя на религиозноте институции правото, цитирам: „... да откриват за своите нужди обредни, молитвени или богослужебни домове за публични религиозни обреди и служби в собствена или наета сграда .....“.
2.2. В контекста на изложеното в предходната подточка би следвало да се отчете обстоятелството и това щото Законът за вероизповеданията се явява специален по отношение на Закона за културното наследство, поради което при наличието на конфликт между норми на тези два закона предимство ще има специалният закон. Прочее, такъв конфликт към момента не съществува – срв. чл. 2, ал. 3 ЗКН, който допуска, цитирам: „Културните ценности могат да бъдат публична и частна собственост. Те могат да са собственост на държавата, общините, на Българската православна църква и другите регистрирани вероизповедания, както и на физически и юридически лица.“ С други думи такъв нормен конфликт ще възникне ако предлаганият законопроект се превърне в действащ закон.
2.3. Единият от предметите на предлагания текст, а именно „... археологически недвижими културни ценности ...“ е правно несъстоятелен поради това, че преповтаря текст на Закона за културното наследство, и по-специално на неговия чл. 2а, ал. 1, съгласно с който, цитирам: „Културните ценности, археологически обекти по смисъла на чл. 146, ал. 1, произхождащи от територията и акваторията на Република България, са публична държавна собственост.“ За пълнота цитирам и текста на чл. 146, ал. 1 ЗКН: „Археологически обекти са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земни пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания.“
Предполагам, че вносителите на законопроекта не твърдят, че „Куршум джамия“ в гр. Карлово е „открита“ при теренни проучвания.
2.4. Вносителите на законопроекта очевидно не са си дали сметка за вида на реституционното действие, което има § 5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията, а също и Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, към който препраща този параграф, спадащ към категорията на действията „ex lege“, т. е. става дума за закон, който с влизането му в сила произвежда автоматично и незабавно своето действие. Това означава, че с влизането в сила на Закона за вероизповеданията – 01.01.2003 г., а според нас дори преди това, на 21.11.1997 г., когато влиза в сила новата ал. 2 на чл. 2 ЗВСВОНИ и изменението на чл. 3, ал. 2 на този закон(срв. ДВ, бр. 107/18.11.1997 г.), реституционното действие на тези закони е настъпило, сиреч собствеността върху обектите, описани в единствената разпоредба на законопроекта, е преминала от имуществения кръг на държавата, респ. на община или на тяхно търговско дружество или на обществена организация, в имуществения кръг на конкретното вероизповедание.
Изложеното в предходния абзац означава, че при приемане на разглеждания законопроект без изменения ще се стигне до ренационализация на собственост, принадлежаща на вероизповедания-религиозни институции. Не ни се иска да вярваме, че това е целта на вносителите на законопроекта!

3. В случай, че вносителите на законопроекта не го оттеглят, смятаме, че същият следва да претърпи следните изменения и допълнения за да се постигне справедливо равновесие между обществения интерес и интереса на вероизповеданията-религиозни институции, който е едновременно и частен, и обществен.
3.1. От единствения текст на законопроекта да отпадне израза: „археологически недвижими културни ценности ...“, мотивите за което изложих по-горе;
3.2. С оглед наличието на висящи искови производства, чийто предмет са претенции за собственост върху сгради-паметници на културата, предлагаме законопроектът да се разшири със следните допълнителни разпоредби:
„В едноседмичен срок, смятано от влизането на този закон в сила съдилищата прекратяват служебно производствата по неприключилите дела с предмет искове за собственост върху недвижими имоти, обхванати от неговото действие.“
„В двеседмичен срок, смятано от влизането в сила на определенията за прекратяването на  производствата по делата по предходната алинея държавата възстановява на съответното вероизповедание-религиозна институция всички съдебни и деловодни разноски, направени по такова дело.“
„Възстановява се срокът за подаване на искания за обезщетяване на вероизповеданията по § 5, ал. 5, изр. 2-о от ПЗР на ЗВ, който е двегодишен, смятано от влизането на настоящия закон в сила. Когато обезщетението е с компенсаторни инструменти стойността на недвижимия имот е равна на утроения размер на данъчната му оценка към момента на влизането на този закон в сила.”
Смисълът на последната допълнителна разпоредба е повече от ясен – на вероизповеданията-религиозни институции следва да се предостави възможност по административен ред да удодвлетворят правата си на собственост чрез заместващо благо – парично или компенсаторно обезщетение.