МОДЕРНИЗИРАНЕТО“ НА ПОГРЕБАЛНИТЕ РИТУАЛИ

  

 

 

В комунистическа и атеистична Народна република България един по един биваха премахвани кодовете на мюсюлманската ни идентичност. Забраната на сюннета, реформата в облеклото, премахването на „консервативните“ елементи в бита на турско-мюсюлманското население, колкото и да са горчиви хапове, бяха преглътнати…

Но другарите казаха, че „щастливият гражданин на социалистическа България“ не може да бъде погребван като последен голтак, увит в парче плат! Трябва да се модернизират и погребалните ритуали при мюсюлманите.

Това модернизиране премина през няколко етапа – първо започнаха с погребенията на партийните членове. Разсъжденията вървяха по линията: партийният член е прекарал целия си живот като атеист, а като почине, се погребва като мюсюлманин. Не, имами и попове няма да вземат участие при погребване на комунистите. Още този граждански начин не беше изработен в детайли като днес. Само ако беше българин, не се опяваше в църквата, а на гроба, вместо да чете попът, говореше гражданско лице. Гражданският начин при мюсюлманите първоначално беше само отсъствието на имама от погребалната процесия. Иначе тялото на покойника се измиваше, кефеносваше се и се слагаше на голия гроб. Партийният секретар или председателят на комитета на Отечествения фронт произнасяше една реч. Толкова.

Но впоследствие казаха, че не е удобно да погребваме партийния член съвсем гол. Трябва да го облечем в костюм, да го обуем като българските покойници и да го погребем „като хората“. Не след дълго този опит се масовизира.

Няма какво да говорим за реакцията на мюсюлманите, особено на близките на покойника, към това „модернизиране“ в погребенията. Те отваряха гробовете нощно време, вземаха телата на своите покойници, измиваха ги и ги кефеносваха. Но и това се разчу скоро. По места ритуалчиците по заповед отгоре за трети път отваряха някои гробове и горко на онзи, който е посмял да препогребе своя покойник по мюсюлмански начин.

По онова време председателят на народния съвет в Каолиново, Шуменско, с гордост разказа пред журналистите как са въвели новия начин на погребения при турците:

– Почина нашият другар турчин – служител в съвета. Решихме с него да започнем новия начин на погребенията. Но не можахме да убедим роднините му. Тогава наредих да се освободи една стая в съвета, взехме покойника тук, събрахме пари помежду си, купихме му костюм, обувки, риза и го облякохме като хората. Обявихме деня и часа на погребението. Каква беше нашата изненада! Нито един турчин не дойде на погребението, включително и партийните членове. Ние обаче не отстъпихме. След две-три години този ритуал започна да се приема като нещо естествено, хората вече започнаха сами да обличат своите покойници.

Партията и народната власт постъпваха тактично, проявяваха деликатност и толерантност, не атакуваха изведнъж крепостта, а я превземаха с различни обходни маневри постепенно. Така постъпиха и с погребалните ритуали сред мюсюлманското население. Към крайната цел вървяха стъпка по стъпка. При Държавния съвет на Народна република България се създаде специална комисия, начело с турчина Орлин Загоров, който с помощта на специалистите разработи в подробности трагикомични граждански ритуали, регулиращи постъпките на хората в най-различни случаи. Нека читателят да не избързва да задава въпроса: ама и за леглото ли имаше специални ритуали? Да, и за леглото имаше. Аз със собствените си уши чух един нещастник с възстановено име как извика патетично пред специално свиканата областна теоретична конференция в Кърджали: „Ние даже в леглото трябва да се любим по български, като истински българи!“.

Последната измислица на комисията по гражданските ритуали при погребенията беше, че облеченият в нов хубав костюм покойник не може да бъде сложен направо на влажната гола земя. Той трябва да бъде погребан в ковчег. На стената на джамията в родното ми село все още стоят три ковчега като свидетели на онова време.

Главният мюфтия по това време – Акиф Осман ефенди, с безпределно огорчение и отчаяние наблюдаваше тези процеси, крайната цел на които беше окончателното ликвидиране на исляма в България. Този висш духовник имаше и силно чувство за хумор. Често ми разказваше един анекдот за известния Насреддин ходжа:

Насреддин ходжа посетил през зимата едно село. Нападнали го зли кучета. Той се опитал да извади един кол от оградата, за да се защити, обаче коловете били заледени и не излизали. При това безпомощно състояние ходжата се обърнал към селото и рекъл: „Отвързали сте злите кучета, завързали сте коловете. Нищо хубаво не ви чака“.

Попитах го: „Какво искате да кажете?“. Отмина с една саркастична лъчезарна усмивка, която казваше всичко.

Възторженият, емоционалният, народен тип висш духовник Акиф ходжа безкрайно се измъчваше морално от своето безсилие да направи нещо за спасяването на исляма. Изглежда, съдбата му е била такава. Целият му мандат (цели 17 години) като духовен ръководител на българските мюсюлмани премина в отбранителни битки за спасяване на исляма от открити, груби, агресивни нападки на комунистите. Но в онези години на диктатура под формата на „народна власт“ не можеше да направи нищо, освен да пази своята съвест.

Комитетът по църковните въпроси към Министерския съвет със садистично удоволствие наблюдаваше моралните терзания на главния мюфтия и не го освобождаваше от поста му, въпреки физическите му заболявания, за да продължи неговата агония. Не му приеха и трите оставки. Най-сетне, като се разболя сериозно и легна на легло, Михаил Кючуков, по високото благоволение на партията, освободи Акиф ходжа от трънливото кресло на главен мюфтия на турските мюсюлмани в България (01.10.1965 г.).

Това е „социалистическа демокрация“ в действие…

 

Автор: д-р Исмаил Джамбазов

Източник: Списание МЮСЮЛМАНИ

 

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
Ok