След Рамазан…

И раздават храна, въпреки обичта им към нея, на бедни, сираци и пленници. Храним ви, търсейки Лика на Аллах. Не искаме от вас нито отплата, нито благодарност…“

Свещен Коран, Сура „Човекът“, 76: 8–9

 

Този кораничен текст е оста на сура „Човекът“. Текстът до голяма степен изгражда разбиране за това какво означава да бъдеш човек. Примерът тук е раздаването на храна на хора в нужда – това е буквалното разбиране. Голямата идея, която този конкретен пример има за цел да внуши, да възпита у хората, е значимостта на вниманието и грижата за другите, особено за тези, които са в положение на слабост. И не толкова, че проблемите на другите ще бъдат решени изцяло, а по-скоро, че тези, които се грижат за слабите, израстват!

Насочването на вниманието и грижите към другите е духовен акт. Собственото ангажиране с нуждите на хората е духовна наслада. Да не се стига до вътрешно задоволство, освен чрез обгрижване и внимание към другите, е живот в истинската реалност. Всъщност това е и пътят на трансформацията от индивид в личност. Индивидът обгрижва себе си с внимание, подвластен на суета, желания и страсти. Личността се освобождава от всички тези, излишни за нея усилия и предпочита духовната наслада – грижата и вниманието към другите.

Това е странен парадокс на съществуването. Колкото повече мислим единствено за себе си и изцяло отдаваме грижите и вниманието за нас самите, толкова по-неудовлетворени сме, толкова повече страдаме. И колкото повече мислим за другите и ги обгръщаме с топлота и загриженост – толкова повече биваме щастливи и удовлетворени. В екзистенциален план това означава, че колкото повече внимание отделяме за себе си – толкова повече затъваме в материалното; и колкото повече внимание отделяме за другите – толкова повече израстваме духовно.

Този смисъл и мъдрост на съществуването дори не е възможно да се видят и разберат, ако мисълта за другите не съществува в нас. Това е така, тъй като егоистичните желания обвиват в тъмнина реалността и тя остава чужда и непозната. Именно разлагането на егоистичното прави така, че реалността да се види, разбере и изживее. Егото утвърждава индивида, биологичния организъм, а грижата за другите утвърждава личността. Драмата на съществуването в голяма степен се изразява в това дали да останем индивиди, „угоявайки“ егото си, което от своя страна ни лишава от насладата и изживяването на реалността; или да бъдем личности, разлагайки егоистичното у нас и възхождайки към чистата реалност, в която Създателят е положил всяко нещо. Цената на тази драма е огромна.

В света на индивида и егоизма има само безпокойство, ненаситност, скъперничество, прахосничество, безплодни терзания и глупост. В света на личността – спокойствие, удовлетвореност, щедрост и мъдрост.

Ето защо в Корана има учение за разлагане на егото и насочване на вниманието и грижите към другите. „Който се предпази от скъперничеството, той е от спасените“; „При вас дойде пратеник, измежду вас, тежко е за него вашето страдание, загрижен е за вас, към вярващите е състрадателен и милостив“; „Очите им сълзят от мъка, че нямат какво да раздадат…“; „Не ще достигнете праведността, докато не раздавате от онова, което обичате“…

Всичко това – „за Лика на Аллах“. Индивидът може да пропадне още по-дълбоко и сериозно, ако егоистичните му амбиции видимо минават и се демонстрират през религиозните мотиви. По-малкото зло на егоизма е това, което не реализира целите си лицемерно с „Лика на Аллах“. Най-голямото падение на индивида е да парадира и всячески да намеква и показва, че обгрижва другите с внимание и помощ, а всъщност крайната му цел е да „угои“ още егото си. Затова Коранът държи изключително много на безкористността – да не се търси отплата и благодарност.

И накрая, най-голямото доказателство за това, че грижите и вниманието към другите са били за „Лика на Аллах“, е състоянието, което Аллах е отредил да се изживее от тази искреност – висшето духовно задоволство и наслада!

 

Автор: Ариф Абдуллах

 

 


© Мюсюлманско изповедание. Всички права запазени.