Нашите задължения пред възрастните

Жизненият път на човека, който започва с раждането, преминава последователно през детството, юношеството, зрелостта и старостта. В потока на живота всеки стадий отстъпва мястото си на следващия. В тази поредица старостта е последния стадий.
Старостта е неизбежно реален процес в живота, която очаква всяко живо същество; време, в което прави преценка на изминатия път с добрините и злините. Не е възможно този процес да бъде спрян. Следователно най-разумното е да го приемем и да се подготвим за нея.
Старостта е обръщане на сътворението, тоест период на второто детство. Защото тогава остаряващия организъм настъпват някои психологически и физиологически процеси. Затова в известен смисъл с отслабването на възможностите им възрастните се връщат към детските си години. В този стадии от живота си човек вече неизбежно вместо сили изпитва немощ, вместо здраве – болестни състояния.
Въпреки някои отрицателни страни, старостта е етап, в който човешкият опит е достигнал своя връх. В противовес на отслабналото си тяло, той притежава вече куп знания, опит и зрял разсъдък. Старостта не е времето, в което човек да каже «Изтъках си платното, вземете си кросното!», а времето, когато трябва да продължи привързаността си към живота като поддържа производителността си и даде своя принос.
Затова не трябва да откъсваме от семейната среда възрастните и по възможност да не ги осъждаме да прекарат остатъка от живота си в старческите домове. Трябва да се грижим да поддържат жива радостта и щастието от живота редом с другарите си, приятелите, децата, внуците и роднините. Не трябва да се забравя, че те истински имат необходимост не толкова от хранене и обличане, колкото от топлота и уважение.
Необходимостта от посрещане на потребностите им, на проявата на интерес, обич, уважение както е повелил Аллах Теаля в Своята Книга, така и любимият ни Пейгамбер в свещените си хадиси: «И повели твоят Създател да не служите другиму, освен Нему, и към родителите - добрина! Ако единият от тях или и двамата достигнат старост при теб, не им казвай: „Уф!“ и не ги навиквай, а им казвай ласкави слова. И от милосърдие спусни за тях крилото на смирението и кажи: «Аллах мой, помилвай ги както и те ме отгледаха от малък!» (ел-Исра, 2З-24
«Не е от нас - казва Пейгамбера ни този, който не проявява милост към малките и не уважава възрастните ни» (Тирмизи, Бирр, 25/15)
«Избледнялото лице, побелелите коси и бради известяват помъдрелия ум, а току що прокаралите листа показват неузрелия плод». (Мевляна). «Докато мозъкът ни открива нови опити, той остава млад». (Уилям Гладстон). Поетът Джем Юджел описва това състояние по следния начин «Мога да устоя на самотата, но на единачеството - в никакъв случай. Не е приятно човек да остарява загледан в стените, с тиктакането на стенния часовник. Не ме е страх. Все ще преживея някак щастието си, но трябва да има и някой, който да ти каже: «Добър ден и лека нощ!» От време на време да достигне телефонен звън до ушите. Иначе не е трудно да бъркаш чая и да сърбаш на глътки. Но понякога трябва да има един глас, който да те пита: «С колко захар пиеш чая си?»
Старостта е последната спирка на жизнения път на човека, важен указател, който ни показва, че светът е място за изпитания. Старостта е неизбежно състояние на живота, който ни е даден от Аллах Теаля. Ето защо младите трябва да осъзнаят, че един ден те също ще остареят и както повелява Пейгамбера ни, да ценят младостта си преди да настъпи старостта. А възрастните, които са опитните хора на дадено общество, трябва да осъзнават този етап от живата си като време, през което да предадат своя жизнен опит на младите и да полагат усилия в тази насока.


© Мюсюлманско изповедание. Всички права запазени.