ВИДЯХ ГО!…

Зафер не обичаше да става рано. Понякога ставаше по пладне, а понякога и по-късно.

В този ден пак беше станал късно, беше му криво и не искаше да вижда никого около себе си. Помота се нагоре-надолу по двора. После отиде до новодокараните, ненацепени дърва и му стана още по-криво…

След това отвори малката желязна вратичка, излезе на улицата и я хлопна силно след себе си.

Ахмед – по-големият му брат, току-що се връщаше от икинди намаз и го срещна на пътя, точно след удара на вратата.

– Зафер! Какво ти става бе, брат? Какво ти е виновна портата? – каза той и го дръпна към желязна­та ограда, за да не го блъсне минаващият по улицата автомобил.

Да, но Зафер си помисли, че се заяжда с него, дръпна се назад, удари го по ръцете и неволно го нап­сува на майка.

Ахмед се стъписа, погледна го строго в очите и за момент през акъла му минаха редица лоши поми­сли. Дали да го удари с юмрук по лицето, или пък ритник в корема…? После въздъхна и рече:

– Еузю билляхи мин-еш-шейтан-ир-раджим (Осланям се на Аллах от прокудения сатана)! Брат, не те ли е срам да ругаеш собствената си майка? Нямаш ли страх от Аллах? Как ще отговаряш пред Него в къяметския ден?

Зафер за момент осъзна грешката си, но нещо все още го ядеше отвътре и го караше да се ядосва, кри­во му беше и не можеше да се сдържи:

– Къямет, мъямет…, ако го има, ще отговарям! Видя ли го? Оттам ли идваш, та ще ме учиш? – после с бързи крачки се спусна надолу по улицата към площада.

Цял ден се луташе с приятели и познати нагоре-надолу, а вечерта се прибра по-късно, за да из­бегне срещата с брат си. Беше уморен, преоблече се набързо и се хвърли на леглото по лице, ле­жа неподвижен четвърт час или повече. После изведнъж скочи и започна да вика:

– Видях го! Видях го! Я, Рабби, видях го!…

От вика му всички в къщата се стекоха при него и започнаха да го успокояват. Но той не спираше да се разхожда из стаята и да повтаря: „Видях го! Видях го!…“.

Майка му донесе чаша вода. Плискаше с ръка лицето му, поднасяше чашата към уст­ните му, за да отпие от нея и да се успокои, но той все повтаряше:

– Майко! Майчице! Видях го! Страшно беше… Прости ми!

Възрастната жена го гледаше стъписано, за първи път виждаше сина си толкова уп­лашен. Бършеше с крайчето на фереджето лицето му, плачеше и го дърпаше да седне:

– Какво видя бре, сине? Седни, та ни разкажи…

Четеше се езан на сабах намаз. Зафер вече се беше поуспокоил. Стана, взе си аб­дест и стъпи да се кланя. Отдавна не беше правил това. Почти откакто бе починал баща му.

Сега, след намаза, вече съвсем успокоен, седна и започна да разказва:

– Видях в съня си, че съм умрял. Всички вие бяхте около мен, но аз не можех да говоря с вас… Исках да ви кажа, че ви чувам, че все още ви виждам, но никой не ме чуваше. Изведнъж дойдоха двама едри, грозни мъже. Единият ме сграбчи отзад с ръце, а другият говореше в лицето ми: „Ти ли си онзи, който ругаеше собствената си майка? Ти ли не вярваше в съдния ден!?“. После изведнъж бях отведен на ръба на огромен, дълбок ров, пълен с огън и наподобяващ лава на изригващ вулкан. Бягах от­страни, но земята под краката ми се сриваше в пропастта. Изведнъж пак се появиха ония двама мъже и започнаха да обръщат лицето ми към огъня, и да викат: „Повярва ли сега? Видя ли го…!?“. Усетих неописуемо силен страх и отчаяние. Сетих се за казаното някога от татко, че „само милостта на Аллах ще ни спаси от огъня“, и понечих да отпра­вя дуа към Него. Чак тогава успях да кажа: „Видях го! Видях го!… Я, Рабби, прости ми!“.

 

Джемал Хатип - ЕКСПЕРТ ОТДЕЛ „ИЗДАТЕЛСТВО“ 

Списание МЮСЮЛМАНИ

 

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
Ok