Трагедията „Сребреница“ – разказ от първо лице на една босненска мюсюлманка

 

Кадифа Ризванович бяга в Сребреница през 1992 година, два дни след като е родила. За Srebrenica.org.uk тя разказва за смелостта и силата, необходими на жените, за да оцелеят през дългите години на обсадата, както и за ужасните събития през юли, 1995 година.

„Преди войната живях във Волявица, Община Братунац. Имах много щастливо детство. Не се деляхме по националност - кой е сърбин, кой е мюсюлманин и кой е хърватин. Социализирахме се заедно, имах приятели – ходехме им на гости, когато празнуваха Слава, те идваха вкъщи на Байрам. Имах приятелка, Милада, сръбкиня, обичах я, сякаш ми беше сестра. Ходехме на училище и прекарвахме дните си там заедно. По-късно, точно преди войната, работехме заедно в шивашка фирма.

Когато на 17 април 1992 година в Сребреница се върнах от работа, Братунац беше блокиран. Бях бременна в деветия месец. Хората в Братунац вече бяха въоръжени, разхождаха се със значки и бради, югославската армия, различни паравоенни части, полицията. С Милада решихме да тръгнем към моето село по гора. Успяхме да минем през гората, обядвахме вкъщи, във Волявица, след което Милада тръгна към дома си. Взаимно си помогнахме и оцеляхме онзи ден, но след това никога повече не се видяхме.

На 7 май получих първите родилни болки. Но всичко беше блокирано. Невъзможно беше да стигна до болница. Свекърва ми заедно с нейната свекърва изродиха бебето ми у дома. Наоколо вече имаше патрули, бяха помолили хората да предадат оръжията си, в случай че имаха такива. Селата около нас горяха. Страхувахме се за живота си. Някои хора се предадоха. На 12 май вече трябваше да напуснем селището. Излязохме през гората – съпругът ми, семейството му, аз и бебето ми, което беше на 2 дни. Току-що бях родила и едвам ходех.

Умолявах ги да ме оставят назад, за да не рискуват живота си – да вземат бебето ми и да ме остават. Съпругът ми каза: „Ще те нося, но няма да те оставя.“

След 22 дни, преминали през безпощадните и трънливи горски пътеки, стигнахме до Сребреница.

Когато пристигнахме, нямаше къде да отидем. Намерихме една празна сръбска къща, в която ми позволиха да остана заради бебето. В тази къща останахме 17 човека. В ужасни страдания живяхме там до 1995 година – гладни и жадни, изтощени, без дрехи, без ток и вода.

 

 

Бяхме жени и трябваше да се борим като лъвици заради оцеляването на децата си.

Имаше сериозна хранителна криза. В такива ситуации се бориш единствено, за да изхранваш децата си, ти самият си без значение. Повечето от жените преминаваха към териториите под сръбски контрол, за да търсят храна и да я донесат, за да оцелеят.

Имаше жени, които ходеха и обработваха земя, за да изхранят децата си. И аз се опитвах да засадя нещо – моркови или нещо, което да дам на детето си. Беше сериозна борба за оцеляване. Тежко беше, но трябваше да сме силни. 

Когато през 1993 година ООН обяви Сребреница за „защитена зона“, почувствахме известно облекчение. ООН щеше  да ни защитава, поне някои от страданията ни щяха да свършат, нямаше да гладуваме, нямаше да ни разстрелят. Доверихме се на силите на ООН. Но ни предадоха.

През юли 1995 година сърбите започнаха да насочват оръжия към града. Беше непоносимо - знаехме, че ще преминат границата и ще влязат в града. Тълпи от хора започнаха да се придвижват от Сребреница към Поточари. Никой не знаеше какво се случва. Най-трудното за мен беше, когато напуснахме къщата и пристигнахме близо до дома на брат ми, близо до газстанцията. Там имаше толкова много хора, че въздухът не стигаше.

Съпругът ми ме прегърна и ми каза: "Грижи се за децата, аз трябва да отида". Никога повече не го видях отново.

Никога няма да мога да забравя тази сцена, на газстанцията в Сребреница. След това мъжете тръгнаха в колона през гората, под обстрел. Дъщеря ми беше на три години и вървя през целия път до  Поточари с мен. Обувките й бяха пълни с кръв от мазоли, но не заплака, дори думичка на каза. Докато носех 14-месечния си син се подхлъзнах и го изпуснах на асфалта. Не даваше никакви признаци на живот, но майка ми взе бутилка вода и го напръска.

Когато пристигнахме в Поточари, чувахме писъци в далечината. След това започнаха да ни разделят. Непознат сръбски войник дойде близо до мен и се опита да отведе едно момче. Майка ми реагира: "Той е само дете - няма и 10 години". Тогава войникът го ритна с крак и каза: "Никой не задава въпроси тук". Момчето никога вече не се върна. Много хора бяха отведени по този начин. От онзи момент насетне осъзнах, че нещата няма да свършат добре. След това пристигнаха камионите, които ни извозиха до свободната територия на Кладан.

Когато стигнахме до камионите, започнаха да разделят мъжете от жените. Тръгнахме към Кладан; спиране от време на време: бавене, контролно-пропускателни пунктове, злоупотреби, ругатни, "Tе ви предадоха!", "Никой не ви иска", плюеха ни и ни пръскаха с вода. Трябваше да изтърпим всичко това. 

 

 

Когато най-накрая стигнахме до Тузла, отидох да стоя у брат ми. Единадесет човека останахме в апартамента му. След това започнахме да чуваме различна информация – че някои са били  живи, а други - не. Че всички са мъртви. После започнаха да пристигат групи хора. Помолих брат ми да отиде и да потърси информация за съпруга ми: виждал ли го е някой, какво се е случило с него? Но никой не знаеше нищо.

През 2003 година ми казаха, че са намерили съпруга ми. Намерили го в Пилица, Зворник. Що за чудовища са това? Да го закарат на толкова много километри разстояние, да го изтезават и да го скрият там. Не мога да си представя, че друго човешко същество е способно на подобно нещо.

Войната ми се отрази много. Убиха по-голямата част от семейството ми, повече от 20 близки роднини. Съсипаха цялото поколение. Всичко това се отрази и на здравето ми. След падането на Сребреница хванах язва. Претърпях операция на щитовидната жлеза. Разбира се, всичко това засегна и децата ми. Не само моите, а повечето от децата. Какво правехме - седяхме, плачехме обсъждахме темата? Разбира се, че всичко ще се отрази и на децата ни.

Войната разруши душата ми, сърцето ми; отне ми радостта. Отне ми всичко хубаво. Те го взеха от мен: сърбите. Всички те бяха покварени. Не всички, но повечето от тях бяха.

 

 

Отнеха ми младостта, радостта, дома и работата ми. Взеха ми всичко, което можеха. Отнеха всичките ми човешки права.

Важно е да говорите, да пишете, да записвате, заради историята. Децата и младежта ни ще научат поуките от тази война чрез нашите истории. Просто е, обикновените хора биват наранявани и губят всичко.

Призовавам младите хора да се социализират помежду си, да говорят и да изграждат бъдещето си и тази страна, за да стане Босна най-добрата страна в света. Всъщност това е най-добрата страна в света – нуждае се само от повече хармония и любов.“

 

Източник: Srebrenica.org.uk

Превод: Л. Чаушева

 

Cookies make it easier for us to provide you with our services. With the usage of our services you permit us to use cookies.
Ok